Вече не е само вътрешен саботаж, а ескалация чрез външна диверсия срещу българската демокрация

Част от играта на управляващите (и у нас) е да “опитомят” опозицията, включително на семантично ниво. За целта й подхвърлят кокала на своята версия за събитията, за да минимизират негативите, които произтичат от тях за властта. 

Вече имах случай да кажа пред колегата Дремджиев в TV 1, че Митрофанова не беше “привикана” от Радэв, а беше помолена за разговор. Не за обяснение, каквато е дипломатическата формулировка за изразяване на несъгласие и недоволство, а именно на “разговор”. Самият  Радэв изрично наблегната на тази формулировка.

Също така споменах, че Митрофанова не се оправдава, а се подиграва. Да речеш, че нямаш информация от собственото си правителство ( дали “случайно” не стои зад ударите по кораби край България), си е жива подигравка. По-лошото е, че домакинът й няма нищо против да му се подиграват и влиза в ролята на безкритичен ретранслатор на подигравката, с което я легитимира като самата истина.

Най-вече възразявам, меко казано, срещу определянето на военни удари, извършени от вражеска държава, като “саботаж”. Тази въдица беше пусната от гузните управници и беше захапана от опозиционни лидери, изказващи се по темата.

Саботаж е бай Пешо съзнателно да мързелува на работното си място на принципа от времето социализЪма “ никой не мое да ми плати толкова малко, колкото малко моем да му работим”. 

Саботаж беше реакцията срещу демокрацията от страна на старата комунистическа номенклатура в цялото й разнообразие от столицата до последното село в България. Обяснено е в резюме в текст в Кафенето. 

Политическият класически случай на демонстративен саботаж на работата на правителството отвътре беше пресконференцията под командването на шефа на разузнаването Бригадир Аспарухов през септември 1992 г., на която саботьорите от службите (с единственото отсъствие на главния секретар на МВР Богомил Бонев) обвиниха кабинета на Филип Димитров за незаконна, според тях, оръжейна сделка с Македония. 

Саботажът си имаше и политически водач. Уви, това беше президентът Желев, на чието пряко подчинение беше Аспарухов, негово назначение като несменяем кадър  на поста в рамките на президентския му мандат (по неизяснена от самия Желев до края на живота му причина). 

Фактът, че Желев стоеше зад свалянето на първото реално некомунистическо правителство у нас от средата на миналия век насам, се потвърди от трансфера на Желевия съветник Любен Беров на върха на изпълнителната власт с мнозинството на БСП, мандата на ДПС и вътрешния саботаж на отцепниците от СДС.  Фактическата власт зад всичко това беше на проруската корпорация “Мултигруп”. 

Вероятно като саботаж може да се окачестви и моят отказ да участвам в горепосочената игра. Обявих го писмено в качеството си на директор на БТА -писмото ми би трябвало да е в архива на президентството. В резултат започнаха да ме саботират в съответните медии, като и лица сред моите колеги в БТА, разпространяващи хули по мой адрес. 

Саботирането ми завърши с моето уволнението в разгара на лятото на 1993-та след злополучен опит на Беров да прикрие поръчителите на разправата с мен чрез противоконституционен указ за моето уволнение, катастрофирал във Върховния и в Конституционния съд. След това се наложи парламентът да влезе в ролята си на палача и да задейства политическата си гилотина за моето обезглавяване като директор на БТА. Последва политическо назначение на откровена пионка на Доган за шеф на агенцията, вътрешен човек от Вътрешна информация на БТА, къртица в саботажа срещу мен. 

НА ФАКСИМИЛИЕТО: Събщението за решението на Върховния съд на България, което обяви указа на Беров за моето уволнение от БТА като противоконституционен. Не ми е известно друг да е спечелил дело срещу властта в България за нарушаване на конституцията. Но ми е известно какво ми струваше отмъщението десетилетия наред.

 

 

 

 

 

Посланиците на САЩ и Великобритания ( Хю Кенет Хил и Ричард Томас) показаха с демарша си пред Желев през пролетта на 1993 г. да бъде прекратено преследването ми, че много добре знаят към кого да се обърнат. Натъкнаха се на Желевия саботаж- лъжат онези, които твърдят, че днешно управление било първото и единственото, което имало куража да казва не на западните съюзници.

Днес имаме ескалация на политическата деградация на лабилната ни демокрация. Вече не говорим за саботаж като дело на вътрешни сили. Нападат крайбрежието на България с оръжие отвън. Това не е саботаж, а диверсия, терористичен акт, агресия.

Не е саботаж, а е резултат от добре проучен от рашисткия шпионаж удобен за него нашистки слугинаж също взривяването на военни складове и подпалването на сателитни антени в България. Отравянето на оръжеен производител и търговец от чужди шпиони попада в категорията на диверсията. Акт е на държавно спонсориран тероризъм, а не е резултат от саботаж (какъвто може да е съпътствал отвътре рашисткия шпионаж, ползвал български слугинаж).

Ерго, имаме си работа с ескалация на подриването на българската демокрация. Атакувана е вече не чрез вътрешен саботаж, а от външна диверсия с военни средства.

Ако някой се съмнява, че атаката е именно срещу демократичната система у нас, нека си даде сметка каква е истинската причина за войната на същите агресори срещу съседната уж братска  страна, подложена на “специална военна операция”, а не на пълномащабна война, според рашистката терминология.

Истината е, че москва не може да понесе в Киев да дават пример как се отстояват гражданските права и националния интерес за прозападна ориентация по пътя на реалната парламентарна демокрация (с последвала серия от доказано плуралистични избори), каквато в московията няма.