В списваните на руски социални мрежи ми попадна определението “журнаглистика”. Първото, което ми мина през ума като аналогия , образа на динозаврите от нашия джурналистик парк с очевидното си кръвожадно отношение към видимо и с просташко око, абсолютно безспорно пострадалата от рашистката агресия Украйна, където често се чува друг цветист израз: “не ме е яд на техните въшки, а на нашите гниди”.
Не, не искам да обобщавам и да обвинявам вкупом българските журналисти, колкото и да съм лично разочарован от също така (както в случая с отношението към жертвата във войната) липсата на солидарност в гилдията с подложените на натиск журналисти и от липсата на основополагащ за тази професия стремеж към свобода и независимост.
Гледам нагоре към върха на политиката (олицетворяван днес от нейното върховно творение Радев), на който на връх има стълпотворение на журналисти по професия, превърнали се в политици с доминиращи позиции. Ето какво виждам там.
Освен, че водещите според социологията кандидати за президентска и вицепрезидентска слава про(изх)ождат професионално от журналистиката, имаме цял вицепремиер, нищо и никакъв като конкретика според публично (не)обявените му правомощия, който на практика дава тон на пропагандата. Вчера говореше с презрение за “партиите с отпаднала необходимост”, днес надгражда обидните оценки на своя шеф относно “войнолюбците” , които вече титулова като “истерици”.
Последните двама, споменати по-горе, дори не се делят на “доброто и лошото ченге” като манипулатори. Те се допълват и състезават кой да е по-лошия милиционер.
Получава се следната картинка, заради която някои практикуващи професията у нас се срамуват да се нарекат журналисти: журнаглистите вилнеят на воля в ролята на политици, но техните антиподи по възгледи биват ограничавани от изява в същата публичност от т.н. политически коректни колеги, които не си позволяват обиди и квалификации и се застраховат нещо подобно да не се чуе от някой публицист, който си позволява остър публицистичен език (като Ботев, Захари Стоянов, Славейков баща и син и прочее канонизирани като национални герои на перото).
От тази ситуация печели журнаглистиката.
Губи доверие в журналистиката онази част от обществото, което наистина би искало да чуе другата гледна точка, за която така лицемерно тръбят, че се борят политкоректните домакини на политици, като Иво Христов.
Просто и ясно е: другата гледна точка е обратната на журнаглистиката и бива системно потискана в името на “добрия тон”. Защото има страх от преследване и практика за “връзване на гащите”, т.е. на пелените, “за да не се наказваме” след това.
