За цъфтежа на ламтежа, създаващ прецеденти на ниво вицепрезиденти

 

Интересен за любознателните хора с критично мислене казус сервира вицепрезидентът Кирил Вълчев. Не бърза да напуска директорския пост на БТА. Чакал официално да му връчат документите, че наистина е вицепрезидент. Не му се вярва на щастието, демек.

Да не би да е започнал да се съмнява в несъмнената победа на Йотовна (както сам я определи в едно свое предизборно телевизионно интервю при Лора Инджова), заради което се присламчи към нея (към победата и към Йотовна)? 

Цинизмът да декларираш, че участваш на страната на несъмнения победител, беше изразен и от мнозина членове на ЦК на ИК на Йотовна. Явно е условие за днешен цъфтеж на властовия ламтеж.

Каква ли може да е истинската причина Вълчев да не бърза да се раздели с директорския кабинет в БТА и да му трябват едновременно два?

И без да хвърлям боб предлагам обоснованото предположение, че е разтревожен от изтеклата информация за огромните разходи за неговите пътувания за сметка на агенцията (и на колегите си, чиито командировъчни е изконсумирал в рамките на отпуснатия му от държавата за целта бюджет). Съответно прави опит да “респектира” бившите(?) си подчинени на принципа на лозунга на БСП и в. “Дума” от зората на демокрацийката ни “Пак сме тук”!

Те наистина пак са тук с променено название от БСП на ПБ- трансформация, подобна на онази при “прехода” от БКП към БСП.

Прекалено далеч назад е периодът, в който бях директор на БТА (1991-1993), за да правя някакво конкретно сравнение перо по перо. Но обобщаващо мога да твърдя, че с моите няколко командировки в чужбина съм бил десетки пъти-лек финансов камък на врата на агенцията, която се издържаше сама по онова време от продажби на собствена продукция, без да тежи на държавния бюджет. 

Същевременно заплатите на колегите в агенцията бяха значително по-високи като сравнение с общото им равнище в българските медии по онова време. Както ми каза една колега в наши дни “за пръв път откакто работя си купих си тогава от заплатата билет за самолет за чужбина”. Нямаше нискотарифни самолетни компании в онези години.

Опитвам се да бъда сдържан в коментара си, за да не изглежда като самоизтъкване със задна дата, но фактите са си факти.

И в последното си амплоа като журналист на заплата в частната БТВ нито веднъж за 6 години не натоварих с пътуване където и да било тази медия. Нито веднъж за 6 години. Нито съм си просил, нито са ми предлагали. При това винаги през десетилетията на журналистическия фронт съм клонял повече към коментиране на международни събития (за разлика от Вълчев), ползвайки за целта четири чужди езика

Единственото ми командироване за отразяване на българско държавно посещение в чужбина през 1998 г. в САЩ струваше на “Свободна Европа” нула долари. Такова беше условието на богатите американци. Пътуването ми с президентския самолет на Петър Стоянов беше безплатно, а разходите за преспиване си ги поех сам, поради което се наложи да спя в хостел за невръстни туристи в Ню Йорк- за разлика от колегите от българските медии, които се наслаждаваха на лукса на “нормални” хотели. Кореспонденциите си изпращах от улични телефони за сметка на приемащата страна. 

И днес, когато изобщо се осмелят да ме поканят в някоя “голяма телевизия”, се отличавам по това, че говоря без печалба в лично качество, т.е. за едната чест и престиж, а не като пратеник на медия, социологическа агенция и т.н., които получават като дивидент рекламирането на тяхната марка. “Интересното” е, че съм им “евтин” в това отношение, но явно преценяват, че мога им излезна скъпо с някое свое остродумие. За радост има и храбри колеги, които не се притесняват от остротата на думите ми.

НА СНИМКАТА: Колегата Веселин Дремджиев показа неотдавна в своето предава “Денят” по ТV 1  книгата ми “Остроумия” (2025), която остана “незабелязана” от “големите телевизии”, както беше подмината и моята 70 годишнина, която беше повод за тази обобщаваща лична изповед. Явно са си “взели поука” от случая с книгата ми “Измамата Сан Стефано”, която вбеси рашисткото статукво в България.

 

 

 

 

 

 

Не ги умея “тези работи” с кльопачката на тумбак до пръсване. Злояд съм.

Това ми дава право да бъда критичен към шампионите в тази област, като Кирил Вълчев и неговият образец за подражание на същия пост в БТА, покойният, уви, Максим Минчев, отнесъл в отвъдното тайната на своя успех да обиколи едва ли не планетата и да се похвали безотчетно с това. За мен не е тайна, но няма да съм аз, който ще даде повод за личен тормоз след публично споделяне на истината. Въпреки Волтер, който казва, че за живите трябва да се говори с уважение, а за мъртвите само истината.

Ще добавя и още-не защото се имам за някакъв образец за подражание, а защото също е факт, позволяващ да се репча с подобна реплика.

В началото на 1991 г. при формирането на правителството на СДС получих ласкателната за егото ми покана да бъде назначен за изпълняващ длъжността външен министър, споделено с Филип Димитров като титуляр. Съветникът му Константин Мишев ме посети у дома в “Младост” 4 в неделен ден с такова предложение.

Отказах, защото не исках да разочаровам (предам) колегите си от БТА, които ми бяха гласували доверието да ги ръководя. Фактически те ме “назначиха” чрез масово подкрепена от тях подписка, която премиерът Луканов отказваше да придвижи като предложение на МС за подпис от президента, но и не посмя да организира някаква алтернатива на ясно изразената воля на бетеанците. 

Бях спечелил безапелационно мажоритарно и без конкуренция изборите сред колегите си с резултат, който нито един президент у нас не е постигал-при това сред себеподобни, които знаят лично за кого и защо гласуват. И без нито едно “предизборно обещание”, а само на базата на делата ми, известни на всеки един от стотиците “избиратели” в БТА.

През юни 1993-та, когато правителството на проруската Мултигруп се опита  чрез своя премиер Беров да ме уволнява противоконституционно отказах да се подчиня. Заведох дело във Върховния съд и го спечелих. Конституционният съд потвърди очевидното, че само Народното събрание може да уволни генералния директор на БТА, както пише в конституцията. 

НА ФАКСИМИЛИЕТО: Съобщението на Върховния съд от 14 юли 1993 г., което обявява освобождаването ми от МС  (с указ на премиера Беров) за незаконно.

 

Така и стана. Но не защото съм си бил част от властта, какъвто е случаят с Вълчев, желаещ да остане колкото може по-дълго в кабинета си на бул. “Ленин”, пардон, на “Цариградско шосе”. Точно обратното. Защитих законността с цената на поста си, тъй като  в крайна сметка бях уволнен законно от парламента, чието мнозинство, предвидимо, се обозначи като мой екзекутор по политически причини (както отбелязаха през март 1994 г. в годишния си доклад за правата на човека и свободата на медиите от Държавния департамент на САЩ). 

Не ми е известно някой друг да е осъдил премиер в България за противоконституционно деяние. Не ми е известно също да ми се е извинил някой от глутницата, която ме залая, че съм бил окупирал кабинета на БТА незаконно, т.е. не съм го напуснал след противоконституционния указ на Беров за моето “уволнение”. 

Симбиозата между журналист, директор на агенция и вицепрезидент ми изглежда като диагноза за държавата и обществото, които търпят подобна лакомия да създава прецеденти чак на ниво (вице)президенти. Явно моят случай не е послужил на лакомниците с болни абиции за някакви здравословни изводи. 

 

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.