СВОБОДАТА, СЪНЧО…

СВОБОДАТА, СЪНЧО…

Дон Кихот или Тихия Дон? I don`t know. Изберете българското!

Историята е пълна с примери за народи, скупчени в свои държави и мобилизирани в техните армии, освобождаващи по различни причини други народи, поробени от трети. Персите са освободили заробените и изселените от жестокия Навуходоносор от Палестина през 587 г. пр.н.е. във Вавилон евреи. Спасените от етническото прочистване евреи се завърнали в родината си, но си построили свои храмове, а не паметници в чест на славната персийска армия освободителка.

Малко повече от хиляда години по-късно арабските завоеватели освобождават ( от високите данъци, като налагат свои, по-ниски) народите на половината тогавашен цивилизован свят от многовековния ( данъчен) гнет на вечните съперници гиганти на древността, Рим и Персия. Всъщност много от крепостите отварят врати пред напористите номади заради омразата към стария световен ред и лакомията му, приемайки значително по-ниската цена за своето съществуване, предложена им от конниците на Аллах. Остатъците от разгромените империи претърпяват всякакви метаморфози-Византия оцелява чак до 29 май 1453 г., а Персия си е още там, където винаги е била. Но и в този случай освободените народи не са се сетили да благодарят подобаващо монументално на „братята освободители”, които постепенно претопяват или поне приобщават към своите ислямски ценности „освободените” народи.

През 1979 г. комунистически Виетнам освободи още по-комунистическата Камбоджа. Освободи я от самата нея в лицето на режима на червените кхмери. Като се има предвид мащаба на геноцида, които виетнамците прекратиха, камбоджанците би трябвало да им вдигнат храм-паметник на всенародната благодарност, многократно по-голям от най-големия съществуващ в света храм-паметник, средновековния кхмерски шедьовър на архитектурата в Ангкор. Или поне редовно да обявяват година на Виетнам в Камбоджа и да канят изтъкнати виетнамски народни артисти ( пък макар и с още по-изтъкната мафиотска слава) да им пеят „ моя страна, моя Камбоджа”. Не се чува да има такива мероприятия.

А какво да кажем за французите? Хиляди американци се биха и загинаха за тяхната свобода ( в две световни войни) в една отбранителна за тях кауза, която няма нищо общо с някакъв стремеж да се завладее нито Босфора, нито Дарданелите. Представяте ли си обаче година на Америка във Франция? Че там и ден на Америка в името на дружбата няма да изтърпят без да изпотрошат гордо витрините на „ Макдоналдс”. Да не говорим за гърците, които просто предпочитат да не си спомнят, че без британска намеса в Атина можеше да има режим, не много по-различен от този на Тодор Живков и онзи на Енвер Ходжа (както впрочем се пръкна по-късно режим на полковниците, сякаш да покаже, че диктатурите на са запазен патент на Изтока след края на Втората световна война). Не питайте гръцките приятели къде зимува дружбата им с британците-тя е някъде там, при раците.

Изобщо историята е богата на много славни освобождения на едни страни от други и на пъстри освободителни акции в името на всякакви интереси, идеали и прищевки. Колониалните европейски сили се скъсвали да освобождават племена и народности, поробени от други колониални властелини( в наши дни пък африкански армии час по час освобождават съседни държави от братоубийствени зверства). Англичани постоянно са освобождавали едни индианци от френски гнет и обратно. Вкупом те пък успяват да освободят повечето северноамерикански местни жители от техните първични испански покорители. Накрая идват новите кореняци, предвождани от чичо Сам и освобождават всичко и всички на континента. Освободените не се сещат да кажат едно мерси-на Франция, например, заради пламенната й подкрепа за освободителна война на САЩ срещу Англия, благодарение на която живеят свободно в резерватите си. Пък за робите, освободени в САЩ и приблизително по същото време в Русия от цар Александър Втори Освободител, да не споменаваме. Те не би трябвало да пожалят робски труд, да бачкат като роби на галера (по израза на руския президент Путин), за да издигнат най-големия възможен паметник на благодарността. Вместо това, техен потомък се е устремил да оглави САЩ без да спомене думичка за благодарност към онзи, които са му позволили да бъде свободен човек.

И накрая( без претенции за изчерпателност на примерите), да кажем за „неблагодарните” италианци. Тяхната държава се ражда малко преди възраждането на българската. Въпросът им се решава по волята на френския император Наполеон Трети. Като симпатизант на италианската воля за независимост от австроунгарското иго през 1859 г. той повежда лично войските си при Маджента и Солферино, разгромява вековния поробител на братския италиански народ и отприщва патриотичното движение на Гарибалди. Италия се появява на картата като нова обединена европейска държава. А какво получава бедният племенник на легендарния Наполеон? Спечелва си омразата на италианците, защото отказва да им разреши да обявят Рим за своя столица, за да не си развали отношенията с папата ( и френските католици). Е, италианците сами осъществяват своето съединение през 1871 г. и пряко волята на императора освободител обявяват вечния град за неделима част от новата си родина.

Всички прилики по темата за благородните пориви на освободителите, благодарностите към тях и натъкмяването на историята за правенето на такава в наше време, са наистина случайни. Освен ако случайно не става дума за България, от която се очаква да демонстрира вечна и всякаква благодарност към руските си благодетели, които си търсят вече повече от век дивидентите за благодеянието. Както се видя отново напоследък, очакванията им се осребряват.

И понеже стана дума за самия Наполеон ( покрай племенника му), неговият най-голям провал в Западна Европа е била „освободителната” война в Испания. Преди испанската кампания войските на великия пълководец громили армиите на владетели, мразени от народите на тяхно подчинение. Оказало се, че испанците не искали да ги освобождават французи, републиканци на всичко отгоре. Така непобедимата до този момент наполеонова армия се натъкнала на националноосвободителна масова съпротива. „Свободата, Санчо…”, казал на своите сънародници доста преди това предупредително великият Сервантес чрез своя дон Кихот. Да, тя е основен ценностен капитал на всеки жизнен народ. Колкото до заспалите, знаем си.