Медийни шефове бранят ДАНС от свободата на депутатското слово

Още от Бостън премиерът Станишев надуши ( като един истински бостънски надушвач), че подчиненият му шеф на националната сигурност Петко Сертов е прав, дори и да греши. Правилно е уволнил своя подчинен Писанчев, виновен за скандала с подслушването в ДАНС, възкликна Станишев, хвалейки председателя на ДАНС Петков Сертов за… нещо, което не е вярно. Защото Сертов, оказва се, не е уволнил никого. Нито правилно, нито напротив. „Уволненият” опроверга и двамата в пропрезидентския в. „Труд „ . А те преглътнаха унижението да бъдат наречени лъжци точно от трибуната, чиито главен редактор Тошо Тошев обаче се оказа само два дни по-късно говорител и адвокат… на същия Сертов!
Знам, че може да е трудно да проследите логиката, но вината не е моя. Нито ваша. Просто фактите са такива. Налудничави, но такива. Защото след разкритията, че ДАНС разработва, следи, подслушва, бройка, картотекира, държи изкъсо под око             ( около) 50 журналисти, най-ярките представители на опитоменото слово се изтърсиха в ДАНС да изобразяват възмущение от вероятността някой да е нагазил в тяхната началническа суверенна територия, където те, генералите на пропагандните манипулации, не допускат някакви си полковници от Второ главно на ДС да им се месят. Така говорители на обидената гримаса от презумпцията ДАНС да е поругал честта на свободата на словото се оказаха вездесъщите работодатели и издатели на същите онези медии, които са се слепнали с властта като гащи с…няма да кажа с какво, само ще отбележа, че е посран.
Тези медийни босове наистина са неуморни в нахалството си да ни правят на малоумни. Създават си съюзи,  организират си конкурси за журналистическа красота (по техен дебелашки вкус), водят патриотарски кампании. И ето, че дойде време да бранят честта на тайните служби от посегателството на депутати, според  които ДАНС застрашава свободата на словото. Доживяхме журналистически шефове да защитават преследването на журналисти. Очевидно началническата черга, която споделят с другарите офицери и техните шефове, им е по-ценна!
Ама не било доказано! Така ли? Значи, когато спрямо един депутат има подозрение за корупция, той трябва да си понесе заклеймяването и е длъжен да се оттегли, а когато депутати си залагат името, че са видели с очите си доказателства за намеса на службите в журналистиката, от това не следва нищо! Дори напротив-журналистически шефове се втурват да защитават поруганата чест на честните ченгета.
Очевидно упълномощен, като най-представителен за  групичката, самият предводител на издателите, работодателите, главен редактор и съсобственик на един от най-големите официози в. „Труд” Тошо Тошев, на излизане от двучасово посещение в ДАНС, държа реч пред смълчано множество репортери. В нея той се обедини с премиера Станишев около основния аргумент в полза на вредата от подозренията около ДАНС: шефът на агенцията залагал честната си дума. За каквото и да било, но честната дума, която се приема на честна дума ( при липса на каквито и да било контролни механизми…). Следователно съмненията, че ДАНС има някакви прегрешения към журналистиката, трябва да се смятат за отхвърлени.
Всички обичат Сертов!
Имаше филм, в който всички обичаха един аутист, пресъздаден от  Дъстин Хофман. Pressсъздаденият образ на Сертов, охраняван от бодигардове като Станишев, а вече и от Тошев и компания ( босът на Дарик радио Радосвет Радев също отрони прочувствени слова за оневиняване на ченгетата от тайната служба), си позволява лукса да играе ролята на мълчаливеца, страдащ от прекомерна честност , от когото обаче обществото иска ясни отговори . Тази игра на държавно режисиран аутизъм е , меко казано, неубедителна симулация.
Всъщност аутизмът, като особено заболяване на мозъка, което кара болния да се затваря в себе си до степен, че околните погрешно го смятат за умствено изостанал, е диагноза, която доста приляга на състоянието на българското гражданство. За селячеството и андрешковското хитруване, да говорим…
Ето защо ни разиграват тези пиески, в които ние интуитивно разпознаваме себе си и кимаме с празен поглед в такт с ударите на чуковете на цензурата.
А онези, които дирижират, ни се присмиват и си разказват по наш адрес грозния виц за детето, което проговорило едва на училищна възраст с думите „тате, некой чука”, когато тейко му го чукнал от отчаяние по главата с въпроса: „кога най-сетне ще проговориш, идиот такъв!”.