В началото, когато ivo.bg набра „първа космическа” скорост, дори „вражески медии” обърнаха внимание на този факт.
„Журналистът Иво Инджев от началото на 2008 г. води блога си ivo.bg и също е сред популярните лица, чиито сайтове са посещавани. Той обаче не е качил брояч на интернет трафика към сайта си. Но има фенклуб в социалната мрежа “Фейсбук”, където вчера имаше 604 души. В блогосферата обаче публикациите му, както и на Бедров, се цитират често. За разлика от блога на Бареков, който си има и редактор и прилича на реална медия, в която се публикуват собствени интервюта например, Бедров и Инджев ползват дневниците си предимно за да споделят лични позиции встрани от работата им всеки ден. (откъс от статията на в. „Труд” 14. 08. 2009 г. със заглавието „ Най-влиятелен блог? Такова животно няма”, в която се говори за… най-влиятелните блогове, каквито, според заглавието, уж няма ).
Оставям настрана противоречието между декларацията в заглавието и констатацията в текста, както и „малката неточност”, за блогърската дейност „встрани от работата” на един безработен (не по своя воля) журналист. Но маркирането на факта си беше факт.
После обаче някоя от онези невидими „заповеди по гарнизона” изтриха трайно от българските медии подобни просъскани през зъби „комплименти”, явно преценени като вредни за тайната власт на(д) медиите в единствената свободна от влияния и зависимости медийна среда, каквато е журналистиката в българското виртуално пространство. На кого тя пречи най-много се видя от факта, че на 28 март 2012 г. премиерът Борисов се опита да ме подкупи с лично съобщената ми от него световна новина за спирането на „АЕЦ” Белене, за не му „ям кокалите” вече, както сам поясни мотивацията си да ме поласкае с височайшето си внимание.
Междувременно, както отбелязах, поривът да бъдат цитирани блогове на волнодумци в „големите медии” постепенно секна. Вътрешноведомственият аргумент в редакциите, намекнат на „служителите”, е стандартното оправдание „ние сме големи, няма да им правим безплатна реклама на тия”, всъщност е смокинов лист, който крие срамотната забрана да се „легитимират неформални лидери на общественото мнение”.
Нещо повече, по разни медийни дискусии представители на „традиционните медии” обясняват високомерно, че блогърите не са истински журнаисти. Не били такива, защото не спазвали (за разлика от тях?!) правилата на журналистическа етика ( което е полуистина с конкретнии адресати, но не и повод за обобщение) и е сапун на ревността, с който си измиват ръцете, изцапани от лазенето надолу по стълбата на световните медийни класации относно ока(л)яното състояние на свободното слово у нас.
В случая с ivo.bg, който ми е най-познат и по тази причина го спрягам като пример, успехът на блога с годините се отразява обратно пропорционално на цитирането му. Ако през първата си година е бил откроен от вестник, като „Труд”, когато посещаемостта, броят на коментарите и публикациите бяха нищожно ниски спрямо днешните количествени параметри, то днес би трябвало за ivo.bg да се съобщават суперлативи – ако имаше някаква логика ( за журналистическа солидарност дори не си помислям) в медийното отразяване на действителността.
Заповедта в нашата руска ( по зависимости и манталитет) губерния обаче си е заповед. Българските медии се сринаха точно по тази причина на позорното място под номер 100 в подредбата на „Репортери зад граница”, далеч зад някои африкански и азиатски медийни общности, защото обслужват зрелищно силните на деня, които креслата си менят, но нрава не. И плачът за това, че им се оказвал натиск е смешен, би казал Ботев.
При демокрацията, рамките на контролиращи се взаимно системи, има действие и противодействие между прокурори и адвокати, власт и опозиция. Би трябвало да е така и при взаимоотношенията между властта и медиите, които обаче са си свалили …ризниците ( за да не кажа нищо друго). Някой направо са се продали вулгарно и дори не си крият срамотиите. И искат след това да ги уважават? „Уважават” ги, при това редовно и със сладострастие въоръжените с власт и пари началници в държавата, но не в първия смисъл на думата „ уважавам”.
Встъплението се получи малко дълго, но съм предизвикан от благородния жест на Константин Павлов-Комитата, чиято статия любезно са поместили днес в сайта КлубZ.
Не всеки ще ми повярва, но обръщам внимание върху тезата на Комитата преди всичко заради необичайното явление в българското медийно пространство безспорен авторитет, като него, да вади пред скоби успеха на „конкурент” без дори да спомене, че самият той е водач в класациите на най-популярните политически блогове, списвани на български език. Иначе казано, жестът на Комитата си заслужава да бъде „размножен” сред повече читатели не заради моята персона, похвалена от него, а именно защото дава пример, че в царството на завистта вирее все пак благородството и не бива да се отказваме от него като от „спукана работа”.
Откога не сте виждали опашка за книга?
Ако вие не знаете кой е авторът, който може да задръсти центъра на София, попитайте децата си

Снимки Тихомира Методиева
Клуб Z
Не, социализмът не се е върнал, не са възстановени ограниченията и забраните при издаването на книги, нито отново продават задължително в комплект “Любовникът на Лейди Чатърли” с “Млада гвардия”.
Въпреки това, през целия ден жълтите павета бяха окупирани от хиляди чакащи за автограф на премиерата на книгата “Нещата, на които не ни учат в училище”.
Кой?
Кой всъщност е автор на тази книга и защо предизвиква такъв интерес? В интернет го наричат “царят” на YouTube, Vbox или просто “царят на клиповете”. А той всъщност е Емил Конрад – български “влогър”. Не, няма грешка в правописа. Блогърът е човек, който пише съдържание в интернет, а влогърът (video blogger – vlogger б.а) снима клип и го публикува. Конрад снима клипчета на различни теми, но днес предизвика небивал интерес с представянето на книгата си “Нещата, на които не ни учат в училище”.
През целия ден стотици хора чакаха пред книжарницата в гранд-хотел “България”, за да си купях книгата и да получат автограф от тийн идола. В дебютното си заглавие Емил Конрад споделя свои лични размишления и преживявания в типичния си шеговит и прям стил. Историите са 12 на брой заради дванайсетте години, прекарани в училище. Последната, тринайсета, глава е оставена за читателите – всеки сам може да допише книгата.
Емил Конрад започва да снима клипове 2006 г., когато е на 17 години. Първите му видеа са на английски език, по-късно породължава и на български, и всъщност тогава започва да набира популярност в мрежата. Разказва за нещата, които му се случват в реалния живот, по забавен и атрактивен начин. Снима в дома си и сам обработва видеата си. Създава различни персонажи, най-известният от които е Силвето, която изиграва сам. Най-популярните му поредици от видеа са “Истината или се осмеляваш” и „Войната на половете”. В профила си в социалните мрежи представя себе си като режисьор.
Понастоящем има над 200 хиляди фена във Facebook, над 133 хиляди абоната в YouTube и над 18 хиляди във VBox7. А защо не видяхте това по новините? Ето отговорът на Константин Павлов – Комитата.
И ние, читателите, ти блОгодарим Иво!
Очаквам(е) с нетърпение следващата ти книга!
Пожелавам(е) здраве и късмет на теб и семейството ти!
Не бях чувал за Емил, но прегледах на бързо няколко клипа. Минал съм годините когато бих гледал подобни неща с интерес, но от това което видях мога да кажа, че е с класи над всички ТВ предавания като “Шоуто на канала”, “Шоуто на Слави” “Господари на ефира” и много други предавания, направени от одавна изчерпани от идеи “шоумени” пълни с цинизми, простотии и “кинефен” хумор. Най-добрия критерий е интереса на хората и явно Емил има голям успех. Пожелавам на всички б/в-логъри да продължават да правят каквото правят и с не по-малко усилия. Има смисъл.
БРАВИСОМО!!!
Г-н Инджев!
Наш си ‘for ever’!!!
Не мога да не се съглася и този път с г-н Инджев, че свестните неща у нас в интернет могат единствено да се намерят при някои блогари. Докато ги има тях и нашият домакин да е сред водещите, надеждата за нещо по-чисто, по-добро, по-истинско изгасва последна.
яДИкоФФ!!!
Напредв,ма нашия Иво
И аз съм Ви изключително блОгодорен, господин Инджев! Да сте ни жив и здрав!
Аз също благодаря. И за книгите и за блога. Нямам пропуснато. И някои от коментарите са също много добри. Поздравления и най-добри пожелания!
И аз най-сърдечно “блогодаря” на г-н Инджев за многото хубави и смислени часове, прекарани в този блог!
В контекста на темата – да добавя, че и моят 14-годишен син е луднал по Емил Конрад, и изгаря от нетърпение да дойде другата недел, за да отиде да го види на представянето на книгата му ( и, разбира се, да получи заветния автограф!!! ).
Да сте жив и здрав, щом “Труд” не ви цитира, това си е комплимент от висша категория.
А брояч на посещенията в блога може много лесно да се инсталира, така и така сте най-мразеният човек в РъБъ, направете го. Съвсем ще изгният от завист.
Air France, Според мен Иво Инджев, не е човек, който търси бройката, а това, което се съдържа в всеки отделен елемент.