Двама охранители от една родна картинка

Не съм проследил медийното отразяване на вчерашната изява на премиера Борисов в столичен хотел, където се изказа по повод смяната в ръководството на германската фондация „Конрад Аденауер” . Беше пълно с репортери и камери. Странно, че в интернет няма следа от тяхното присъствие. Най-вероятно невидимите пружини на подредбата на правата и задълженията са задействани така, че събитието да бъде обработено и сервирано екслузивно на публиката в предаването „Панорама”.

 

Борисов се „разходи” по международното положение, (почти) пропускайки пред избраната публика с голямо чуждестранно присъствие любимите си магистрали. Спомена ги само веднъж в контекста на благодарността, че метрото, магистралите и „модерните железопътни линии”(?) дължим на европейското финансиране.

 

Ако не броим залитането по зле прикритото злорадство спрямо „колегата Ципрас”, който е принуден да прави това , което е отричал предизборно ( явно, за да се хареса на германските консерватори, победители в процеса по усмиряване на бившия гръцки левичарски бунтар), Борисов се държа необичайно скучно. Направо консервативно, като за случая. А какви върхове пред българско-германски аудитории е постигал: „шменти и капели”, „Цецо ходи с багера и копае трупове”….Помните ли?

 

Като става дума за памет, друго ме жегна ( почти както Борисов се „жегнал” от въпроса, зададен му от младежа в Лондон за огледалото и Пеевски в него). Благодарейки за подкрепата на фондацията , без която ГЕРБ нямаше да я има ( интересно признание за пред широката българска публика, която не е много наясно с този детайл), премиерът разшири обхвата на благодарността към Европа изобщо. Защото „кой в днешно време дава 7 милиарда, ей така”, не сдържа емоцията си все пак Борисов.

 

Как „кой”, помислих си веднага. Путин е давал и повече за откъсване на една страна от европейския си път. Но за това- накрая.

Напускам територията на преразказа на скучното изказване на нашия премиер, за да се върна към друга случка с охранител.

Преди няколко дни един едър бодигард ( част от голяма група охранители със слушалки в ушите, пазещи незнайно кого и какво на бул. „Христо Смирненски” в София), ме спря с категоричното намерение да ме надприказва в качеството си на русофил, в което се представи. Откарахме 15-20 минути в спор, че и публика се насъбра.

Една женица, впечатлена от многобройното въоръжено присъствие пред детската градина с преподаване на английски (където най-вероятно се очакваше някакво величие да вземе или да доведе детето си), попита наивно какво става. Един зевзек с пистолет на кръста, който ми хвърляше злобни погледи без да се намесва в русофилската лекция, отвърна : „правим интервю с Иво Инджев”.

 

Удивително е самочувствието на хора, които са убедени , че знаят за политиката повече от всеки политически коментатор! Такъв беше и този случай. При всеки факт, който не може да обори, човекът сменяше темата. Ще предам само няколко от невероятните опорни точки на русофила, преди да посоча каква е връзката между началото на този текст и това резюме на уличния спор.

 

Русофилът беше убеден, че огромната руска емиграция на Запад е хитър ход на Кремъл да внедри в САЩ и другаде свои хора. „Нали разбираш, това не е случайно, намигна съучастнически той”. Демек ще ги превземем отвътре. Забележете, през цялото време Русия и неговото аз се сливаха.

Русофилът е убеден, че критичните към американската действителност филми са поръчани от управляващите там, за да заблудят такива, като мен, че в Америка има демокрация.

Русофилът е категоричен, че „арабската пролет” е дело на американците (ей, така, понеже са злодеи и искат на всички да им е зле) и никакви аргументи за обратното ( че процесът започна от разкритията на Уикилийкс и от бунта на арабската младеж най-напред в Тунис) не могат да го преубедят. Той знае ( по-добре от всеки международен наблюдател или арабист).

Русофилът е възмутен, че някой може да гледа на Асанж с лошо око заради това, че е изнесъл тайни на Държавния департамент в нарушение на законите на страната си („а, така значи, щом е навредил на САЩ, значи е лош, а иначе американските шпиони са добрите, така ли”, взе да се озлобява моят събеседник с респектиращата външност).

Русофилът е убеден, че американците са слабаци и „ние”, ще ги насметем без проблем, ако решим.

Русофилът извади специалният си коз за такива случаи: „винаги съм готов да облека зелената униформа” ( вероятно срещу такива като , мен, които си позволяват да оспорват руското превъзходство и съвършенство).

Русофилът набързо ме препита дали си искам Македония, след като му възразих за правото на Русия да си взима нейния си Крим. Явно той ще ми я отвоюва, облечен в зелената униформа ( нали си спомняте „зелените човечета” на Путин в Крим- нашият русофил също беше много любезен, а можеше просто да ме набие, нали така).

Русофилът знаеше що е то Хизбуллах и силно се възмути, че за тази организация се изказвам без нужното уважение, макар самият ЕС да постанови отговорността й за атентата в Бургас ( което не е вярно, отсече знаещият русофил). Интересно е, че един русофил толкова искрено е заобичал въоръжения авангард на иранските аятоласи в Ливан и Сирия, че не иска и да чуе лоша дума за Хизбуллах.

 

Русофилът знаеше всичко и го знаеше по-добре, по-категорично и задълбочено от моя скромна милост. Малко се обърка само с някои имена, твърдейки, че генерал Любен Гоцев бил ”началника на щаба” преди 1989 г. , явно бъркайки го със Семерджиев. Настояваше да е прав, но май проблесна някакво съмнение в главата му, когато му казах да си го запише на хартийка и да провери в интернет кой точно е непрежалимия за него „генерал Любен Гоцев”, с когото постъпили гадно соросоидите, като го тикнали в затвора, според него.

Русофилът, оказа се, не знае само една дреболия: не знаел за парите, които Путин предложи на Янукович, за да се откаже Украйна да подписва споразумението за асоцииране в ЕС. Знаел обаче със сигурност, че Майданът бил дело на бандеровците и фашистите, а не било вярно, че започнал с мирни протести на украинците.

Впрочем, тази „малка подборност” наистина добре е зарита под пепелта на забравата в българската публичност, доминирана от късопаметни говорители. Ето защо припомням една статия, публикувана в сайт, който не може да бъде заподозрян в путинофобия:

http://www.vsekiden.com/144118

Путин купи украинския президент за 15 милиарда

03.12.2013

Автор: Васил Жукивский

Москва изнудва Янукович и с компромат за тъмното му минало

Мнозинството от украинския народ подкрепя евроинтеграцията на страната. Последните социологически проучвания показват, че 60% от хората подкрепят сближаването на Киев с Европейския съюз, 30% са против, а 10 на сто се колебаят. Допреди 3 седмици управляващата Партия на регионите на президента Виктор Янукович водеше активна пропаганда в подкрепа на евроинтеграцията на Украйна.

Всички – от държавния глава през премиера Николай Азаров и парламентарната група на управляващата партия до нейните местни структури, говореха в един глас за сближаване с ЕС. Изведнъж обаче нещата се обърнаха на 180 градуса и сега народът протестира срещу отказа на управляващите да подпишат споразумението за асоцииране с ЕС. Само допреди дни нямаше никаква разлика между това, което сега искат протестиращите и позицията на президента и правителството. Но след изненадващото посещение на Виктор Янукович при Владимир Путин във военна база в Русия след няколкочасови разговори всичко се промени и най-вече риториката на управляващите.

С какво Путин успя да убеди Янукович да се откаже от асоцииране с ЕС? Информацията е, че Путин е предложил на Украйна кредит от 15 милиарда долара, като половината от този кредит ще остане за Русия, в руските банки, за сметка на по-предишни кредити, давани на Киев. Украйна пък ще получи 7 милиарда. Освен това Янукович разреши руските фирми да бъдат допуснати до участие в стратегически обекти в Украйна. Става дума за заводи, които произвеждат турбини за атомни станции, както и за ТЕЦ-ове, за двигатели за хеликоптери, от които Русия има нужда. Най-важният стратегически обект, към който Москва отдавна иска да се докопа, е газопреносната система на Украйна. Вероятно Русия ще получи и тази възможност.

Има и още една причина за промяната в позицията на Виктор Янукович. Той има съмнително минало. Още преди да навърши 20 години, настоящият държавен глава на Украйна е имал хулигански прояви. Като младеж Янукович има две ефективни присъди – една за грабеж и друга за изнасилване. В украинските архиви няма информация за тези прояви на държавния глава. Всичко е унищожено. Но в КГБ има всичко и допускам, че Путин има компромат срещу украинския президент и той може да бъде обнародван в момент, когато Янукович иска да се кандидатира за втори мандат. Това е основание президентът на Украйна да бъде изнудван и шантажиран и това е една от причините Янукович да промени позицията си на 180 градуса и засега да се откаже от асоцииране с ЕС за сметка на по-тесни отношения с Русия.

Сега украинската опозиция издигна две условия – оставка на премиера Азаров и правителството му и освобождаване от затвора на Юлия Тимошенко. Ако Янукович изпълни тези две условия, той ще може да се задържи на власт и да изчака редовните парламентарни избори след година. Ако не, уличният натиск ще продължи. Във Вилнюс той каза, че Украйна не се отказва от евроинтеграцията, а само я отлага. Ако Янукович съумее да изиграе добре тази своя карта и да предложи споразумението да бъде подписано през март 2014 г., когато между ЕС и Украйна ще се състои среща на върха, той може да успокои улицата. Иначе не виждам мирен изход на кризата. Силово решение е край на Янукович и на пътя му към Европа.

* Васил Жукивский е украински журналист, който от 1978 г. живее в България. Той е главен редактор на сайта „Украински вести/ Български вести”, който е издание на украинската диаспора у нас.