Нашисткото “правосъдие” в Русия

На 22-ри юни 1911г., в Киев, по подозрение в убийството на Андрей Ющински(ученик в Киевското духовно училище, 12 г.), е арестуван служителят на тухларската фабрика Менахем Мендел Бейлис. В този ден правосъдието в Руската империя умира – за да не възкръсне никога повече. Мога да цитирам и други впечатляващи примери за грехове на правосъдието на същата царска Русия. Но в повечето случаи подсъдимите – народоволци, есери, социалдемократи и други революционери – са осъдени за извършени от тях действия, квалифицирани като престъпления. При Бейлис делото е уникално не с това, че заподозреният – по-късно подсъдим – не е извършил никакво убийство, а с факта, че това е предварително известно. Бейлис не е арестуван с цел разследването на убийството на Ющински, а поради “държавна необходимост” и политическа целесъобразност. Всички – власт, съд, прокурори, експерти, журналисти, общество – разбират това. Някак си, като по чудо, изключение правят съдебните заседатели, обикновени украински селяни, които са инструктирани да осъдят Бейлис. Той е оправдан.

В Съветския съюз и путинска Русия, няма такива провали. Малцина вземат на сериозно обвиненията срещу участниците в множеството показни процеси – в началото срещу враговете на съветската власт и “класово чуждите елементи”, а след това срещу основателите и ръководителите на режима – започвайки от Каменев и Зиновиев през 30-те и, завършвайки с Вознесенски и Кузнецов през 50-те. Унищожените еврейски писатели и обществени активисти не са извършвали никакви престъпления. Заподозрените по лекарското дело не са убивали. Оцеляват само благодарение навременната смърт на главния вампир. Вячеслав Чорновил не е изнасилвал. Натан Шарански не е предавал секретна информация. Михаил Ходорковски не е извършвал икономически престъпления. Надежда Савченко не е убивала.

Това е трагичен списък. Давам само избрани примери, а в действителност са стотици хиляди, милиони, стигат за публикуване на “бели” и “черни” книги, а не за някакви си сълзливи статии. Ужасът на руската държава не е в това, че груба и несправедлива, не е в това, че жестоко наказва престъпления или смята за престъпления действия, които в цивилизованите страни не са причина за преследване. Ужасът е, че тя в наше време, в нашия век, който се възприема като първия век на тържествуващата справедливост, постоянно съди и осъжда невинни – и всеки знае това. Съдии, прокурори, адвокати, журналисти и граждани – буквално всички. Всеки, който казва, че не знае – се преструва, както се преструваха жителите на германските градове, около които имаше концлагери. Защото за това е по-добре да не се знае. По-добре с удивление да се вглеждат в кадрите с концлагеристите, както прави Лени Рифенщал, подложена от съюзниците на това отвратително изтезание. Русия е като колективна Лени Рифенщал. Вглежда се, а след това се отвръща – до следващия противен процес.

Между другото, за немското правосъдие. Когато нацистите организират процеса срещу невинните “подпалвачи на Райхстага”, български и германски комунисти, съдът не успява да докаже вината им, защото алибито им е доказано. Те са оправдани. Хитлер си вади поука и измисля Народна съдебна палата и погребва правосъдието. Но Лайпцигският процес се превръща във великолепно доказателство, че дори и в най-трудните условия, истинския съд не може да събере смелост и да обвини невинни. Тогава какво е руският съд в Донецк, Ростовска област, от който ние не очакваме оправдаването на Надя Савченко – въпреки очевидните доказателства за невинността и? Съд или клон на хитлеровата Народна палата? Тогава какво е делото срещу Ходорковски и Лебедев? А делата срещу затворници от Болотная? Какво е всичко това?

Путин иска присъдите срещу невинни да се издават от най-обикновен съд, не е задължително да е Басмански, може от всеки друг, в който утре ще се решават банални имуществени или наказателни дела. С това Путин превръща цялото руско правосъдие в един голям и безкраен процес над невинните.

Виталий Портников

grani.ru