Путин вдигна бяло знаме за допинга- да му мыслят червендалестите путинисти сега

“Олипмийското спокойствие” няма нищо общо с волското търпение, а още по-малко – с телешкия възторг и праведния гняв. Въпреки това се налага да запазя търпение, за да видя вариациите на праведния гняв на българските русофили след телешкия им възторг от руските констатации за несправедливите обвинения на Запада срещу руските олимпийци.

Цял ден новината се търкаля ( извън България) за ужас на руския пропаганден Сизиф ( в Русия), който месеци наред буташе по хълма на дебелоочието скалата на отказа от съобразяване с реалностите. Раболепните руски медии и политиците, като шефът на “росийския” спорт Мутко, бълваха патриотарски лъжи за това, че констатациите за особено големите злоупотроби на руските олимпици били злостна измислица на западняците.

Днес обаче всички споменати по-горе бяха попарени от самия Путин, който най-после капитулира пред фактите. При това безусловно. Употреби думата “провал”, за да опише катастрофата с разкритията за допинга в кръвта на руските спортисти на международен терен в невиждани мащаби – при това по вина на руската държава, а не като резултат на някакви безадресни своеволия ( за каквито всеки руски самодържец може да отреже необходимото количство глави на виновните, за да запази своята).http://www.kommersant.ru/doc/3229476

У нас т.н. медии “закъсняват” тактически, за да се ориентират по руския си компас как да отразят бедствието с минимални загуби за своята русофилия. Как ли бедните телевизионни нашенски коментатори, които обичат да вкарват проруски възторг в репортажните си с емоции от мястото на събитието, състояло се с руски участници, ще преодолеят сега стреса, нанесен им лично от Путин?

По-интересно е ,на пръв поглед, защо Путин постъпи така грубо с онези, които му се подмазват и са готови да обявят всяка неудоба за Русия истина за лъжа, манипулация, соросоиден заговор и т.н. Но на втори поглед не е толкова трудно да си обясним това благоволение.

Освен, че фактите за небивалия по мащабите си в историята на спорта допингов скандал с държавно участие са неопровержими ( че какво от това- Русия е велика, тя може да понесе кръгова отбрана срещу истината с десетилетия), има още нещо много специфично от арсенала на Путин във войната му за лично оцеляване. Той обича да смайва собствената публика и света с по някое бомбастично отклонение от догмата, за да поддържа жива представата за себе си като много строг, но още по-справедлив влатедел, комуто всичко е позволено. И най-еретичното противоречичие със себе си до вчера да изтъкне, пак ще оцелее и дори ще заслужи аплодисментите на онези, които до вчера са твърдели обратното на онова, което сега казва той.

Точно така постъпи Путин, когато насред фанатичната кампания на руската църква срещу разводите с императорски императив в гласа собщи в телевизионна реплика на журналистически въпрос в движение, че се е развел с жена си. Църквата (му) млъкна, макар да я постави в идиотското положение на слугиня, посрамена от господаря си чрез личния му пример, зачеркващ опитите на обслужващия персонал да се държи прилично.

Нещо повече, самодържецът изригна дори срещу мариновата светиня Ленин, казвайки отново от телевизионния амвон, че основателят на съветската държава е виновен за разрушаването на старата Русия.

Това беше толкова тежко за преглъщане от фанатиците, че дори и в България – с нейната доказана история на пълно покорство на русофилите пред заповедите на Москва- се намериха ленинофили, които да се разграничатот путинофилията си.

Сега Путин отново пробва покорството на следовниците си, бидейки уверен, че те ще преглътнат и тези утвърждващи неговото безспорно водачество шамари като проверка за лоялност.

Не, че се правя на Мартин Лутър Кинг, но ще повторя , че си “имам една мечта”: Путин да обяви стърченето на съветските паметници на окупацията над главите на европейските българи като атавизъм на съветския колониализъм, наложен несправедливо със сила върху един народ, който не е убил нито един червенооармеец. Да го направи в името на дружбата- защото лъжата за непредизвиканата с нищо съветска окупация ( като форма на “освобождение” на България) вечно ще тегне над отношенията между двата народа.

Знам, че това е ирационална мечта, защото бащицата Путин сам решава с какво, кога и дали да изненада поданиците и подподаниците им чужбина.

Обаче на какво друго да се надяваме тук при такава отчайваща симбиоза на властта с рашизма, каквато наблюдаваме в момента. На кметицата Фандъкова ли, която година след година ни кани на поклонение ръка за ръка със слугите на руската пропаганда, които тя легитимра като домакини на празника на Русия 3 март, възприет под натиска на петата колона като национален за България?