Протестите в Беларус срещу диктатурата продължват. В България недоволството на демонстранти от мутратурата – също.
Най-голямата разлика между двете протестни вълна на пръв поглед е в броя на протестиращите в двете не много различни в демографско отношение и доста еднакви по своята историческа съдба на бивши съветски колонии страни.
В Беларус днес се случва нещо подобно, което преживяхме тук преди близо 30 години, когато в България имаше сравними по своята многолюдност демонстрации срещу наследството на диктатурата, от чиито останки многохилядните и многоликите митинги настояваха България да се отърве. Останките обаче останаха – видоизменени и пременени в демократични, но прозрачни до цинизъм одежди. Сега и от тях мнозинството българи искаме да се отървем – не от любов към голотата на царя, който беше слуга на Царя, а заради усещането, че повече така не може да продължава неговото царуване.
На езика на политическата реторика изразът “масите не могат по старому” е класика в революционното говорене. Далеч сме чак пък от “революционна ситуация”, но е факт, че усещането за прекаленост в разиграването на българите от самозабравили се популисти е достатъчно ясно потвърдено дори от демоскопските проучвания, на които иначе мнозина тук гледат по навик скептично.
Само овластените популисти не искат да признаят фактите и боравят със свои. Почти като ( да го цитирам отново) американския комик Гручо Маркс, който заявил на аудиторията, че ако не му харесва принципите, той има и други, които да предложи. Това и направиха от ГЕРБ, които нямат равни по умението си безпринципно да се нагаждат към обстановката и вятъра на настроенията в страната с цел да се поснишат в духа на Живковите завети и да оцелеят във властта.
Ако се върнем на приликите и разликите между ставащото в Беларус и у нас, трябва да отбележим още, че там батюшката нареди да бият демонстрантите, а у нас Баце гледа да ги насъска да се сбият с останалите граждани. А нищо чудно да не вярва Баце много на полицаите, самите не веднъж излизали на протест срещу мърлявото състояние на МВР при неговото управление, да горят от желание да защитят властта му с побоища над младежи и девойки.
В резултат на тази лукава тактика по-успешен в противопоставянето на протестите изглежда нашият миротворец, който обича да се представя за такъв дори и в международен план, обосновавайки с миролюбие съпротивата си срещу поемане на по-сериозни ангажименти по линия на атлантическата солидарност. Нещо повече, Баце смъмри беларуския си колега по нещастие за насилията срещу демонстрантите в неговата държава ( след като от Брюксел спонсорите на управлението на Баце заеха подобна позиция).
И все пак, при многобройните разлики в двете протестни вълни, общото между тях е в главното: търпението на двата доста търпеливи народа достигна точката на нетърпение. Хората и там, и тук защитават в момента на улицата пълноценна по своя морален пълнеж кауза, а не празни хладилници. В Беларус тя е самата свобода, от която гражданите там са лишени от един диктаторски режим, а у нас протестиращите искат да се освободим от лицемерието на корумпираната власт, която е втръснала на всички извън кръга на лично облагодетелстваните от нея.
Има и още една обща черта на изригналото гражданско недоволство в двете бивши съветски колонии: за разлика от една Украйна, където омразата срещу руско-съветското потисничество има дълбоки национални корени, превръщайки протестната енергия на украинците в националноосвободителна, сред мнозина българи и белоруси трайно се е настанило русофилството, отглеждано колкото по инерция, толкова и с цел да бъде използвано за имперските цели на Кремъл в днешно време. Ето защо нито там, нито тук протестиращите не бързат да посегнат на светската символика.
В Беларус това все пак е разбираемо, доколкото става дума за преживяна реална национална катастрофа на най-пострадалата на глава от населението от германската окупация страна, неразривно свързана по този показател с Русия. Докато България си остава уникално място на европейската карта, на чиято територия не е загинал нито един червеноармеец от български куршум, но конкурира повече от успешно силно пострадалата (солидарно с Русия ) по пренаселеност с монументи на преклонение пред същите тези опазени от смъртта по българска воля съветски войници и офицери, окупирали вероломно гостоприемните си “братушки”.
И вие ми казвате, че руската душа била “загадъчна”! Нищо подобно, тя е лесна за разгадаване, когато е облечена в шинела на завоевателите. Те изпълняват имперските цели на своите вождове и точка – веднъж като давят в кръв въстания на поляци, унгарци или италианци с руски щикове под наем през 19 век и после отново през 1944-та година, окупирайки без повод за война България, с която СССР поддържа през цялата война дипломатически отношения.
Което не попречи на Баце да изхлипа дълбокомислено преди два дни истината, ч историята трябва да се помни. Този “познавач на историята”, да спомена отново, не знае, че СССР обявява война на България и твърди обратното. Но му изнася да използва избрани исторически факти, например отбелзяването на деня на жертвите на тоталитарните режими на 23 август, за застане за пореден път в позата на наш спасител от реванш на комунизма.
Загадка е само защо всички упорстват в употребата на термина “стокхолмски синдром”, възникнал при онзи случай с шепата заложници в шведската столица, които започнали да си харесват похитителите. Защото в скандинавската страна говорим за психологически куриоз и голямо изключение от правилото, докато у нас от такъв синдром боледуват стотици хиляди нашенци.
За поддържане на болестното им състояние се грижи цялата държава, начело с Баце през последните 10 години.
Протестирам!
Г-н Инджев,
Според както чета и слушам последните два дни, излиза че няма голямо значение къде те тровят и как се казваш .
Примерно : дали си Навални в Русия или Гебрев в България – разследване все няма да има поради липса на причина за започването на такова.
То може и да е така, но ако не – излиза , че няма разлика дали Путин “управлява” или Борисов “управлява” …или обратното.
То може и да е така, но ако не – разлика коя е прокуратурата която няма да разследва пак няма – нали сме братушки, та и те били “огледални” .
…твърде много съвпадения, мисля.
Искам да ви помоля за коментар някой ден напред – не съм чел ваш коментар за събитията около Дунарит.
Поздрави.
Към bat galin:
Май все пак има значение къде те тровят.
Ако е във Великобритания, дори и опитът да се окаже неуспешен, следва огромен, направо световен скандал по следите на отровителите.
В България отнема години да научим, при това от западни източници, че нещо подобно се е случило и в гостоприемната ни за отровителите държавица. На принципа: щом е от Русия, значи е готино да го изтърпим и този пут.
Приемете тази скромна реплика за мой семпъл коментар по случая с Гебрев.
Този казус има двойно дъно поради руската отмъстителност срещу българската конкуренция на световния оръжеен пазар.
Справка: един сирийски командос ми напъха дулото на такъв автомат в устата, за да ми я запуши. Така отговори на съпротивата ми да му дам документите си. Случи се в Бейрут през есента на 1986-та година. Бях успял да му кажа преди това, докато блъскаше с приклада по покрива на колата ми, че носи оръжие, произведено в България. Което окончателно го вбеси.
Сирийските командоси, набирани сред безпросветни бедуини, бяха като машини – биеха ги офицерите\фатмаците им пред очите на такива, като мен, заради най-малкото неизпълнение на заповеди. Беше му паднало да си го върне на някакъв си българин.
Не съм специалист ни най-малко, но от познавачи съм чел и чувал, че българската версия на руския АК-47 открай време се смята за най-добрата на този ( германски по своя генезис и откраднат оп съветските победители) най-разпространен в света най-прост в семейството на скорострелните лични оръжия инструмент за убиване на хора.
Не че в “Дунарит” произвеждат автоматичният проблем за отмъстителните “братушки”, но си представям, че става дума за нещо подобно.
В Русия са твърдо убедени, че трябва да сме техни роби до гроб заради това, че са ни освобождавали, за да ни заробят, но не им се е получило при първия опит.
Успели са да постигнат целта да ни заробят през септември 1944-та.
С крилата на Грипените Радев поиска да стигне до Икарови висини, но падна в морето на бурните скандали около тях, както е публично известно! МиГовете от неговата пролет не са подобни на Щирлицовите, а са като Война и Келепир!