Репортаж за пореден опит за рашистки саботаж

Вчера, на 5 май, отново не ни разрешиха да опаковаме МОЧА. Този път забраната дойде от полицията, която иначе нямаше нищо против пак да ни тормозят и да се опитват да ни заглушават рашистите на Копейкин. Разликата с изстъпленията им предишния ден беше предимно в това, че униформените явно са им попречили да си паркират отново джипа на забраненото за паркиране място пред МОЧА и от него да ни крещят доминиращо с усилватели каквото си пожелаят.

Поради липсата на своята “тежка артилерия”, усилваща крясъците им, на рашистите им се наложи на равни начала да чуят доста неприятни за себе си неща. Мегафон срещу мегафон. 

Няма да преразказвам какво им наговорих, но не мога да не отбележа, че ги вбесих дотолкова, че се кълчеха като маймуни в безсилна ярост насреща ми. Жени се надпреварваха с мъжете по вулгарни подвиквания и жестове по мой адрес. Някои ми се заканваха, че ще ми отрежат главата. Съобщих на главния мераклия да ме коли, който изпадна в яден транс от моята дълга лекция като за празните им кратуни и взе да изпружва ръка в хитлеристки поздрав, че трябва да се моли да не ми се случва под някаква форма онова, с което ме заплашва, защото той ще бъде първият заподозрян като извършител.

Бяха ни откраднали предишния ден голямото украинско знаме, с което искахме да опаковаме МОЧА. Знамето така и не се намери. Полицията никак не се постара да издирва нашата открадната собственост, но ще си търсим правата в съда, както и за противозаконния начин, по който ни пречат да осъществим правото си на протест.

Мутрите си бяха повярвали, че са ни нанесли с тази кражба непоправим удар. Крадците на знамена , които сутринта бях откраднали и украинското знаме от балкона на кметицата Фандъкова, започнаха да се гаврят, че нямаме даже българско знаме. Изненадахме ги и  в това отношение. Разпънахме в пъти по-голямо от тяхното българско знаме до украинското със същите размери.

“Интересното” беше, че когато взеха да ме клеветят, че съм платен от американците, призовах клеветника да си даде личните данни, за да докаже клевета си пред съда, той се омете на бърза ръка.

Обявиха за “жена”  Кубер, водещата фигура в нашата неправителствена организация. А когато им казах да вдигнат ръка онези от тях, които имат три деца, като него, посърнаха безпомощно (което не им попречи и на мен, бащата на 5 деца, да подвикват същото).

 

 

Любопитно беше, че техният най-изявен на вчерашното им сборище аратор (нали си спомняте- идва от “арать”, т.е. крещая на руски), не взе този път нито веднъж думата. Иначе в тълпата от свои подобия е много храбър, но когато се изправи лице в лице пред нашата решимост и без да има преимущество в децибелите и бройката мутри в антуража си, си беше подвил опашката. Хем го призовах да се прояви да го видим пак – както при опита за нахлуване в сградата на парламента или както на следващия им митинг, когато се перчеше със символиката на руската ареZия.

Примитивите на Копейкин се опитваха да ни преподават урок по патриотизъм с периодични скандирания “България, България” (сякаш някой от нас има нещо против България) и да ни предизвикват, че не можем да изпеем химна. Толкова можаха да родят кокошкарските им мозъци на следовници на един кокошкар, задигнал партийната субсидия. Изпяхме им “Шуми марица”. Не се сдържах, и им изпях малко от украинския и от моя българските текст на легендарната вече в целия свят песен на украинската съпротива “Червона Калина”.

 

 

Не ни “почете” с присъствието си този път самият Копейкин. Беше си изпратил депутатката Елена Гунчева, която се хилеше неадекватно сред пияните прегракнали мутри докато припомнях как искаше Русия да удари с ракети центъра на София. 

Полициите, които бяха с лице към нашата група, не се сдържаха и се обърнаха да я изгледат многозначително… Призовах ги да запомнят и да снимат мутрите, които ме заплашват с физическа разправа и направо с убийство. Предложих им също да свидетелствам как един от най-агресивните примитиви предишния ден заплашваше да удари с юмрук в лицето един от тях – същият отново налиташе (до него врещеше и един пременен в бойна униформа и зелена барета мъник, страдащ явно от болезнена мания за някакво бойно величие).

За запълване на празнината в този репортаж, в който отсъства Копейкин, предлагам негов портрет, нарисуван във Фейсбук от Красимира Хаджииванова. Публикувам текста ѝ без намеса и съкращение (добавям от себе си само снимката на Копейкин, уникална с това, че на нея се е усмихнал по непредпазливост ):

“В последните дни Възраждане все повече заприличват на своя предшественик – Атака. Всички помним мистериозната метаморфоза на Волен Сидеров от главен редактор на Демокрация до човек, който замеряше стюардеси с фъстъци, биеше се пиян по барове, ходеше с меч по улиците, опитваше се да влезе в Парламента със запасан пистолет и всякакви други простотии, за които нормалните хора се чудеха как е възможно да му се разминават. 

    Винаги си личеше, когато е изнервен – тогава идваха фъстъците, пепелниците, акциите в НАТФИЗ, агитките. Тежък му беше кръстът – сигурно не е лесно да се правиш денонощно на пълен дебил и да се криеш на протести под масички, човек може да се пропие от толкова актьорски напън, но пък я какъв хубав апартамент си има на бул. Витоша – от него даваше интервюта по време на президентската предизборна кампания. 

       “Това е апартамент, който моята жена Деница го купи и го изплаща може би още. Не знам. От време на време ми изчезват някакви пари. Но тук живеем, това е на “Витошка”, на централно място. Имаме и едно място на Бистрица. Ходим и там от време на време, защото има по-чист въздух. Тука е много добро, много хубаво, много уютно място. Това е стара кооперация, няма асансьор, понеже това е пети етаж. Сега преговарям дали може с един мой колега, няма да му казвам името, дали може асансьор, който да излиза в хола. Ако не в хола, то в банята“, казва казва Волен Сидеров в интервюто миналия октомври. 

    Стискам му палци да си прокара асансьора в хола, заслужил си го е.

       Сега Костадин Костадинов върви уверено по неговия път. Според Уикипедия, “той се занимава с проблемите на българската диаспора в Молдова, Украйна, Гърция, Румъния, Сърбия, Македония, Албания и други държави”. В контекста на настоящите събития бих казала, че руската агресия в Украйна следва да е проблем, с който той да се занимава, но за всички ни е очевидно, че го прави по странен начин за професионалист, уж загрижен за българската диаспора. 

       Вчера Костадинов обяви от парламентарната трибуна, че страната ни иска война и ще получи война. Отново странно изказване за човек, “занимаващ се с проблемите на българската диаспора” (на място, в което в момента има война) и българите по принцип. Как е възможно да излезе народен представител и да се плюнчи от трибуната, че България ще си получи войната, която иска?, ще се запитате вие. Какви и чии интереси защитава този български народен представител, ако заплашва с война именно народа, който представлява? 

       В свободно съществуващ в интернет учебник по родинознание от 1 до 4 клас, чийто редактор е Костадин Костадинов, е болднат следният текст: 

    “Всеки български гражданин да брани отечеството си от външни и вътрешни врагове. Истинският родолюбец жертва живота си за благото на народа и родината си. Историята ни показва колко лошо е под чужда власт.”

       Как се вписват в това Възраждане и Костадин Костадинов? Какво представлява заплашването с война, в сградата на българския парламент, от страна на български народен представител? Аз бих го категоризирала като “вътрешен враг”, загрижен за всичко друго, но не и за благото на народа и родината си. Ако вярваме на изречението, че историята ни показва колко лошо е под чужда власт – изречението, публикувано в учебника по родинознание с одобрението на Костадин Костадинов, то 45 години живот като руски сателит трябва да ни е показал колко е лошо под чужда власт. 

    Защо тогава Костадин ни плаши с война, която ще си получим? 

   Защото това е по същество метаморфозата, която руските пари предизвикват. 

      Ето така, от директор на историческия музей в Добрич и човек, редактирал учебник по родинознание, Костадин Костадинов изведнъж се оказва на трибуната на Народното събрание, говорещ неща, които е недопустимо да излизат от устата на български народен представител; 

    сваля знамена; 

   организира орди от абсолютно объркани хора, които хем идват да протестират за мир и неутралитет, хем развяват руското знаме и са готови да легнат и да умрат пред паметника на Съветската армия заедно с тъпаните си; 

    внася смут, вдига фонов шум и повлича около себе си почитатели, които едновременно говорят за прогнилия Запад, но и карат коли, произведени от същия този Запад. Парите са страшна сила. 

      Елена Гунчева например, по същия странен начин, от човек, обявяващ в коментар Путин за най-големия идиот след Сталин, изведнъж се превръща в защитник на Русия и нейната политика, а коментара си – за фалшификат. Като че ли не се вижда името ѝ над него и като че ли като го кликнеш, не отиваш на нейния профил. Това обаче няма значение – когато си поел ангажимент да вършиш мръсна работа, не се занимаваш с дребни неща, като да защитаваш истината. Готов си сам на себе си да плюеш, при това – публично, само и само да си изпълниш поръчението. 

     Това е кофти живот, но пък е доходоносен. Виждам и други нещастници, които, отново публично, се набират като червеи на тази сламка. В края на краищата, един път се живее, деца трябва да се хранят, паркет да се сменя, кола да се купува. Майната му на достойнството, на истината, на морала – важното е да се доберем до място, което ще даде възможност тези неща да се случат.

     От няколко дни обаче Костадин Костадинов се е изнервил и това се вижда. Тъпаните се бият по-силно, по-силно се крещят невероятни глупости, правят се публични акции, активни мероприятия и всичко онова, което тези хора са избрани да вършат. Ако беше Волен, щяха да хвърчат фъстъци. Костадин явно е по-фин.

    Важното е в цялата тази какофония да си дадем следната сметка:

   Няма нормален човек, който в момента да защитава Путин и руската политика. Няма. Не може да си нормален, здравомислещ и разумен човек, с две очи, уши, сърце и мозък, и да защитаваш Русия, да ходиш с нейното знаме, и да лежиш под шмайзерите на паметника на Съветската армия, обявявайки се за родолюбец. 

   Ако го правиш, значи или си идиот, или отново си идиот, но имаш изгода, за да си такъв. Това е пределно ясно в този момент и всеки, който не го разбира, автоматично също попада в някоя от двете категории. 

  В края на краищата, ако Русия и Путин са толкова готини, яки и най-вече – прави, защо е тази пропаганда за тях години наред? Защо се наливат толкова пари в тролове, защо се пренаписват учебници по история, защо посланичката им е толкова противна, защо непрекъснато трябва да слушаме поучения от телевизора, че без Русия ще умрем? 

     Защо нещо толкова хубаво се нуждае от толкова много пари, война и агресия, за да се убедим, че е хубаво? 

    Защо никой не ни убеждава колко хубаво е в Тоскана или в Берлин? 

    Никой от прорурските кресливи родолюбци никога не е бил в Бурятия и не се е докосвал до невероятния бит в руските села, но всички са готови да си скъсат ризите, за да ни убедят, че мястото ни е там и с тях. Всички те ще ни възхождат, развиват, ще ни водят към светлото бъдеще и ще обещават неща, на които “най-бедният народ в Европа” кълве като гарга на станиол.

     Това е то руският мултилевъл маркетинг – финансова пирамида, чието срутване се предвижда най-добре по крясъците, сълзите, истериите, тъпаните и знамената. За доброто на всички е да я наричаме с истинското ѝ име и да ѝ помогнем да се срути окончателно.”