Вчера за пореден път се видя колко важно е разгласяването на едно публично събитие. Събрахме се отново шепа протестиращи пред МОЧА, поканени персонално от организаторите на акцията по противопоставянето на 90 сантиметрова на ръст скулптора “Майка Украйна”. на 33 метровото съветско чудовище .
Чудесна идея, независимо от несъгласието на критиците относно естетическото послание на самата скулптура.
Въпросът е защо не бяхме отново хиляди, както два дни по-рано на шествието, достигнало от центъра на София до леговището на Митрофанова. Отговорът е еднозначен: разгласяването и организацията са от ключово значение.
Това не е критика към “наборите”, които сътвориха събитието вчера пред МОЧА. Така са преценили, така са разгласили…
И все пак разликата в ефекта от многохилядните шествия в подкрепа на Украйна срещу руската агресия и десетината други многократно по-скромни като присъствие митинги на приятелите на свободата и човещината в София е толкова драстична, че няма как да подмина този факт.
Всички ние, които от десетилетия отделяме от времето и нервите си да се борим неравно с несправедливостта, чиято съветска еманация е МОЧА, трябва да се поучим от успеха на младите хора – млади спрямо нас, групата интелектуалци, поканени вчера на събитието. Успехът на младите е и наш по философска линия, но трябва да отдадем дължимото на организаторите на невиждани от години по своя мащаб демонстрации на съществуващата позитивна, продемократична, прозападна енергия в българската столица.
Ето и репортажа на “Свободна Европа”.
https://www.svobodnaevropa.bg/a/31847505.html
“Там, където влезе съветски режим, човекът става жертва”. Как една скулптура “извика” срещу окупатора
Миниатюрата на Неделчо Костадинов “Викът на украинската майка” на фона на Паметника на съветската армия в София
Полицейски кордон загражда пространството пред Паметника на съветската армия, където обикновено деца правят трикове със скейтборд и BMX. Причината обаче не е поредният протест срещу продължаващото присъствие на най-големия монумент в София, а един “концептуален жест” към жертвите на руската военна агресия в Украйна, започнала на 24 февруари.
Само няколко дни след началото на войната, скулпторът Неделчо Костадинов завършва своята творба “Викът на украинската майка”. Миниатюрата изобразява вцепенена от ужас възрастна жена, която крещи срещу руските окупатори.
Затова в четвъртък вечерта тя символично беше поставена срещу фигурата на въоръжения с шмайзер съветски войник, който от десетилетия се извисява в небето над София. Идеята е на Георги Стоев-Джеки и Христо Илиев-Чарли в памет на покойния им близък приятел и колега Георги Пенков-Джони.
Скулптурата беше временно сложена на постамент между уредите за скейтборд трикове, близо до бул. “Цар Освободител”. Охраняващите събитието полицаи не искаха то да се проведе по-близо до съветския паметник, който все още е “пазен” от проруски активисти и представители на пропутинския мотористки клуб “Нощни вълци”.
Идеята на Костадинов е да предложи на Столичната община да вземе решение там за постоянно да бъде сложена по-голяма скулптура “Викът на украинската армия”, която да е висока поне около два метра, за да противостои на съветския войник.
Скулпторът Неделчо Костадинов със своята творба.
“Вземете паметника на Левски, на Христо Ботев, на Кирил и Методи. Да ги сложим в сравнение с този паметник. И трите, събрани заедно на височина, са 10 пъти по-малки от онзи монумент”, каза в началото на представянето на миниатюрата Джеки Стоев, а Христо Илиев добави, че е “срамно” да се говори за това на “бул. “Руски”.
По думите на журналиста, преподавател от Софийския университет и медиен експерт Георги Лозанов-Гого “30-годишното запазване на този паметник е проява на българския Стокхолмски комплекс”.
“По този начин да те привлича собственият ти окупатор. И не само да не възразяваш, не само да се примиряваш, а да го величаеш и да търпиш тая форма на негово мощно присъствие над всичко останало в софийското небе”, каза бившият председател на Съвета за електронни медии в кратка реч.
Лозанов припомни, че през 1989 г. много хора са имали “наивната надежда”, че съветският режим ще си тръгне по мирен начин, но “след 30 години той е готов да се върне – с малко променени лица, но общо взето със същия начин на управление, със същата репресия върху човека”.
“И то, да се върне не по мирен начин, а с война и проливане на човешка кръв. Затова, абсолютно логично, срещу този паметник тука трябва да стоят жертвите на съветската армия.”
Христо Илиев-Чарли, Джеки Стоев и Неделчо Костадинов (отляво надясно)
Лозанов отбеляза, че през последните дни е прочел в социалните мрежи редица спорове за художествените достойнства на миниатюрата на Неделчо Костадинов. По този повод той каза, че творбата му не е “художествен факт, който трябва да бъде толкова естетически обсъждан – това е един концептуален жест на това да се подсетят хората, особено тези, които са склонни да го забравят, че там, където влезе съветски режим, човекът става жертва”.
“Жертвите носят страдание. Не естетиката на красивото, а естетиката на грозното е тази, която пресъздава страданието”, обобщи Гого Лозанов.
Колегата му Иво Инджев определи оставянето на Паметника на съветската армия на мястото му след 1989 г. като “десетилетна проверка на нагласите на българина да скланя главица пред шмайзера”.
“И след тази репетиция от десетки години, която се оказа толкова успешна, ние днес не трябва да се учудваме на абсолютно бездушното отношение на толкова големи части от нашия народ, за съжаление, към страданието на украинците.”
Инджев добави, че съветският монумент е всъщност “паметник на лъжата”, защото в основата му в три изречения са изречени три лъжи.