Когато цензурата беше истинска, а не само “авто”

НА СНИМКАТА: Авторът като директор на БТА през юни 1993 г.

 

 

 

 

 

Един коментар на читател, който се подписва като Висок, провокира в мен спомени за БТА, когато цензурата в НРБ си беше “закон Божий”. На стената над диспечерския пункт край телексите на световните агенции в Международна информация висеше “дадзибао” със строга забрана за излъчване на каквото и да било, свързано с протеста на китайските студенти през пролетта на 1989 г.,  без “съгласуване” с началството на долните етажи ( на горната земя работеха “само” редактори, голяма част от които тях бяха подозрителни за властта с тяхната безпартийност и биография, макар помежду им да имаше големи ерудити от “старата” школа, отлични преводачи от английски, завършили “Робърт колеж” по “царско време”). 

Позволявам си това мемоарно “лирическо отклонение” като илюстрация за онези, които не правят разлика между истинската цензура от времето на комунизма и онова, което днес им се вижда “цензура”, защото им отказвам да се разпореждат в блога ми с гадостите, които пишат,опитвайки се да  манипулират читателите ми.  Отгоре на всичко подобни екземпляри са толкова “грамотни”, че се опитват да ме обидят на “цензур”.

Работещите в БТА бяха сред най-запознатите български граждани с истинската картина на събитията по света ( и донякъде у нас). На властта й бяха нужни образовани кадри. Полагал съм 6 изпита, за да ме назначат.  Най-голямото предизвикателство за мен беше качеството на българския ми език, защото на практика имах само гимназиално образование по български. Бях горд с високата оценка, която получих, но истината е, че в течение на работата ми в БТА научих много от онова, което една филология иначе би ми дала.

Споделял съм “невероятното”, но беше факт: когато започнах работа в отдел “Печат” на Международна информация ( откъдето бързо ме изтеглиха после на “горната земя” при оперативната работа), веднага ми връчиха списък със забранените за употреба русизми.  И до днес го спазвам. Никога при мен не се “касае”, не се “счита”, не “следва” ( а “трябва”). Да не говорим за употребата на “съветизми” като “мероприятие” – беше анатема да се използват тези и много други русизми в текстовете на бетеанците.  Бас държа, че това си беше “местна” инициатива, а другарите от ЦК не знаеха нищо за тази вътрешна “русофобия”.

На властта й трябваха квалифицирани кадри, за да я информира. Това ставаше именно чрез въпросните бюлетини с гриф “секретно”. На общи събрания на агенцията пледирах публично доста преди 10 ноември те да бъдат легализирани за всички получатели на информация, поради което и си навличах гневни тиради от началството. Но го направих веднага, след като същото това общо събрание ме излъчи за изпълняващ длъжността директор в края на 1989-та.

Бяхме ако не първата, то сред първите държавни институции, които си прогониха старото ръководство и разпуснаха партийната организация. Моя милост беше припознат за лицето на промяната. Бях нещо като “вожд на селското въстание”  ( както обичах да се самоиронизирам).

Доста от кореспонденциите ми от Бейрут попадаха в секретните бюлетини, защото в тях пишех истината, а не нейният редактиран вариант за публична употреба. Сред забранените теми бяха дори безчинствата на проиранските милиции Амал и Хизбулла. Иран беше клиент на българско оръжие и не трябваше да бъде ядосван.

Първият си комплимент за професионална изява като журналист получих от самия Петко Бочаров, който беше голям авторитет. Дойде специално да ме поздрави за мой репортаж от Западна Сахара, където бях командирован през пролетта на 1982 г. на събитие на “съюзници” от фронта ПОЛИСАРИО, които се биеха срещу Мароко с пряката подкрепа на нашите приятелски държави Алжир и Либия. Написаното от мен за тези другари от ПОЛИСАРИО нямаше как да види бял свят заради откровените ми свидетелства за видяното – например как ни държаха като гости ( охранявани от автоматчици, за да не си тръгнах рано ) насред пустинната буря на един плац, за да ни мамят колко огромна е войската им. Всъщност въртяха в кръг едни и същи части, които се появяваха и изчезваха в облаците прах в продължение на часове.

Наложи се да напиша друг репортаж за сп. “Паралели”, в който да спестя част от истината.

Беше ми писнало да се правя на сляп и да ме правят на луд насред Сахара по време на т.н. военен парад. На своя глава пробих кордона, възползвайки се от същата прашна буря и поех риска да намеря пътя към палатката на няколко километра разстояние ( иначе ни возеха с джипове, които съзнателно въртяха на зиг-заг, за да ни объркат ). Към мен се присъедини един шведски журналист. Доста побродихме, но накрая уцелихме правилната посока. Той се пошегува по едно време, че вижда мираж от куп студени бутилки бира. После домакините ни гледаха кръвнишки, но ние по братски си поделихме домъкнатата от мен в куфара бутилка алкохол в палатката, за да храносмелим залоената овнешка вечеря ( голямо кощунство извършихме в очите на мюсюлманските ни надзорници). Югославският ми съсед от ТАНЮГ по походно легло се въодушеви от моя подвиг с бутилката и ми обеща всеки път, “кога пролази “ край София, да ме благославя…

За мен шегата на шведския колега с бирения мираж се оказа доста горчива. Когато ни върнаха на летището в Алжир всички доставени там десетки журналисти ( италианци, французи, скандинавци, югославяни – все от леви медии)  се юрнаха да пият бира. Имаха си пари. Аз само подсмърчах отстрани като беден ( какъвто бях) роднина. НРБ ми беше отпуснала двайсетина долара за цялата командировка и ги стисках за подаръчета за фамилията. Купих си едни пластмасови сандали за плаж ( актуални бяха там, на морския бряг в Алжир имаше много изхвърлени от морето бодливи създания). Занесох някакви дрънкулки за семейството.

Сред най-големите парадокси със секретните бюлетини беше обстоятелството, че можех да пиша за тях, но не и да ги чета! Не се полагаше на толкова низше същество. Низшето същество в йерархията обаче беше достатъчно “висше”, за да носи нощно дежурство сам в цялата агенция и цяла нощ да снабдява на собствена отговорност радиото с кратки новини, излъчвани на всеки час ( хонорарът беше цели 20 лева, неустоимо изкушение за човек със заплата от 165 лева, който всеки месец взима от взаимоспомагателната каса по 30 лева, за да си плати сметките). 

Тези нощи бяха златният миг, когато се опитвах да прокарам без редакция някоя волност. Например пуснах новина за “еднопартийния режим” в Южна Корея. Когато чух да я въртят по радиото подскочих от гордост, все едно, че бях извършил някакъв подвиг срещу цензурата, прокарвайки термина “еднопартиен режим”, който навяваше аналогии.

През дългите нощни часове се изхитрявах да чета забранените за мен секретни бюлетини. Знаех къде ги държат началниците и ги преглеждах подробно. Така разбрах за предстоящата демонстрация на “Екогласност” на 3 ноември 1989 г. Тръгнах да агитирам по стоите колеги да дойдат с мен, но се намери само един, който май съжали, когато започнахме да скандираме “демокрация” и “избори” край Народното събрание.

Видяхме се на демонстрацията с Пламен Даракчиев ( мой задочен познайник от бюлетините във връзка с дисидентските му изяви), който беше чул, че съм поискал в Клуба на младия журналист да излезем с декларация в знак на солидарност с китайките студенти, смазани с танкове на Тянанмън в Пекин. Дойде в СБЖ на наше следващо заседание да ме подкрепи. Уви, нито един от останалите членове на ръководството не се съгласи с предложението ми. А някои от тях, все още живи “набори”, отказват да ме поздравят днес на улицата в София.

Та с Пламен тогава “заговорничихме” да създадем секция на “Подкрепа” в БТА и той дойде да се видим на входа на агенцията няколко дни по-късно по този повод. Междувременно свалиха Живков и други се заеха с тази работа- на мен като новоизлюпено “началство” ( по волята на колегите, но все пак…) не ми отиваше да си правя синдикат срещу себе си.