Как станах Журналист по убеждение и по признание\призвание

Премиерът Денков (основателно, според мен) поставя въпроса за отношението на полицаите към журналистите като условие за следваща промяна в отношението към гражданите изобщо-онези, които полицаите бият на воля и напълно безнаказано.

Точният цитат е малко по-различен, но означава точно онова, което искам да кажа:

“Очаквам МВР да започне обучение на полицаите как да се спазват правата на журналистите и да ги защитават по време на протести. За да гарантираме правата на гражданите за достъп до информация, първо трябва да гарантираме правата на медиите”, казва Денков.

Тъжната истина е, че тук властва съветският манталитет спрямо журналистическия суверинитет в условията на конфликти и опасност за сигурността на “вестоносеца”. За да имат респект към (професията на) журналиста полицаите трябва да престанат да бъдат милиционери. 

Това се учи, стига да има има кой да ги обучи. Но, уви, това не се случи.

Прескачам за миг в окупираните украински земи, където загина руzки военен кореспондент. Почина в болница след тежко раняване от украински дрон, който, без съмнение, го е поразил от въздуха целенасочено. 

Защо? 

Защото онези, които са изпратили журналиста (на много вероятна) смърт са виновни, че не са спазили простото, но потенциално животоспасяващо правило. Бил е облечен в “защитно облекло”, което в очите на въздушното наблюдение го прави легитимна военна цел.

Това е въпрос на отношение, а не на някаква грешка. Не каската и бронежилетката предпазват най-сигурно журналиста, а неговата легитимация като журналист. Опитът да бъде дегизиран така, че да стане “невидим” чрез камуфлаж, е изиграл фатална роля. 

Подобен беше случаят, от гледна точка на злополучния камуфлаж,  с унищожаването на българската база в Ирак. На 27 декември 2003 г. терористи взривиха  камион в предполагаемата крепост на българските части в Кербала. Вместо със заграждения, способни да спрат подобен терористичен акт, базата е била “маскирана” с камуфлажна мрежа по съветски образец, както констатира на място един известен британски журналист, от когото научих печалната подробност.

Първото нещо, което промени през октомври 1983 г. мирогледа ми на терена на войната и на различната от единствено познатата ми комунистическа действителност (в качеството на пришълец от комунистическа държава със съответното предварително набивано в главата мнение спрямо западните врагове), беше именно отношението им към журналистите. Беше лично спрямо моята личност, жалка откъм липсата на каквато и да било подготовка за предпазване от опасностите на фронтовата обстановка.

Американските морски пехотинци, италианците с техните пера на баретите, британците, патрулиращи в открити джипове и френските парашутисти, не “трепнаха” нито за миг от факта, че съм българин. Говорехме си, че дори и се снимахме. За тях бях Журналист.  

Това беше началото на края на илюзиите, срив на всичко, за което ме бяха лъгали в предишния ми живот в затворената черупка на комунистическата самодостатъчност.

За разлика от арабските ни съюзници (най-вече сирийците и протежираните от тях местни банди с различни партийни етикети), които имаха навика да ми навират в устата дулата на автоматите си и да стрелят без предупреждение в колата ми, с израелските окупатори съм имал един единствен “инцидент”. 

Беше на ръба на черното чувство за хумор от страна на един израелски командир. На пропускателния пункт в Южен Ливан, през който исках да премина обратно към ливанските владения, имахме кратка размяна на въпрос и отговор на английски. В тъмнината, заслепен от прожекторите, го попитах какво ще стане, ако се опитам да мина през загражденията въпреки забраната по това време на денонощието. Без да се интересува от коя държава съм той ми отвърна лаконично: “ще стреляме”. 

Наложи се да пренощувам в окупираната територия в семейно ливанско хотелче, недалеч от фронтовата линия. 

Ще рече някой-откъде тръгна авторът в началото на текста и докъде се върна. Така е, трябва да се връщаме назад, за да разберем, защо сме толкова назад спрямо стандартите, за които става дума в текста.

Почти всички западни кореспонденти в Бейрут по онова време бяха на страната на слабия, т.е. на победените вече по онова време от Израел палестинци от ООП в Ливан. Беше впечатляващо за мен, че е възможно при положение, че никак не отразяваха гледната точка на правителства в държавите, от които идваха. Оставаха на такива позиции дори да са пострадали от арабска ръчичка ( ще обясня после).

Изключение, без да се афишира в това отношение, беше Кон Кофлин ( Con Coughlin

DEFENCE AND FOREIGN AFFAIRS EDITOR). Остава си такова и до днес като един от най-известните британски познавачи и коментатори на проблемите в Близкия изток. С него имахме буйния младежки навик да “играем футбол” с празни тенекиени кутии в малките часове на нощта в притихналия под насочените от всички страни дула в Бейрут на връщане след почерпка с други военни кореспонденти. Ако ви напомня на сцена от роман на Ремарк за постравматичната (след)военна  Германия, приликата все пак е малка и случайна.

 

 

 

 

 

 

Заедно с Джули Флинт, кореспондент на в. “Гардиън” и на други западни медии, които спряха да изпращат в Ливан журналисти след вълната на отвличания на западняци  там през пролетта на 1984-та , бяхме на гости на бедно арабско семейство в изоставена висока сграда, разнебитена от обстрели. Без прозорци, на самата разделителна линия между воюващите части на ливанската столица. Насред сладката приказка едно малко, но явно достатъчно силно момиченце, халоса с тежка играчка Джули по главата. 

На следващия ден Джули ми се обади с молба за помощ. Звучеше отчаяно. Имаше силно главоболие. Качих се в т.н. кола (поредната таратайка, след като ми ги крадяха под дулото на оръжията) и буквално я пренесох на ръце в Американската болница. За радост имах и сумата, която трябваше да се плати за прегледа, който установи сътресение на мозъка, но без голяма опасност.

Тя, доколкото знам, е жива и здрава и до днес. Все така защитава слабите от силните във фронтовите държави.

  Моят съсед по етаж в Бейрут Ян Кьойлен, кореспондент на нидерландския в. “Дер Фолкскрант”, ми се обади наскоро да ми съобщи, че публикува книга със спомени. Споменавал ме в нея. Не знам дали описва “инцидента” с израелския офицер в Южен Ливан. Бяхме заедно.  Знам само, че общуването ми с него и с други колеги от свободния свят, леви по възгледи или не, ме направи Журналист завинаги. 

С Джули Флинт, кореспондент на в “Гардиън” ( и с първородната ми дъщеря Ани) в кореспондентския пункт на БТА в Бейрут, снимани на новото канапе, което благосклонно ми позволиха от София да купя след едногодишни молби въпреки опасността, че и то може да пострада от някоя бомбардировка. Авторска снимка.