“Вълкодав” с руzки нашийник “Ломоносов”

Руският орденоносец от Банкя разчита на късата памет на съвременниците и на доброто сърце на медиите, които го създадоха като политик, за да пренаписва историята (си) както му е удобно днес. Заяви, че никой друг не се бил борил “толкова” с Румен Гайтански-Вълка. Дори извъртя така нещата, че в резултат на тази борба бил избран за кмет на София. 

Излиза, че се е борил в качеството си шеф на професионалното ръководство на МВР, разполагащ с целия полицейски инструментариум да вкара един вълк в клетката. Но близо две десетилетия не произтече нищо от неговата изначална борба, докато не се намеси друг борец срещу хищника, вкопчен в личната си битка за овладяване на ДПС с почетния и недосегаем през същия период сокол от Бояна, за да се стигне до бягството нейде в гората на сивия (вълк) кардинал на извозването на сметта от столицата, добре известен в това качество още от времето на Генерала с милиционерските лампази.

Ето ви един епизод от неговата “борба”, за който съм писал без да бъда опровергаван от него в книгата си “Премиер на РъБъ” още през 2012 г. 

Нашият новозаявен вълкодав вече беше кмет на София, когато моят американски приятел Шон Кенеди ме помоли да организирам среща с бизнесмен, трет по обема на бизнеса в областта на събирането и утилизирането на смет в САЩ. Джим Ходж, който беше решавал проблемите със сметта на цели държави, например в Латинска Америка, беше проявил интерес да реши и този на българската столица.

След месеци неуспешни опити да заинтригувам кмета ни той изведнъж “прозря” сериозността на предложението във връзка с факта, че на евентулната среща би присъствал и посланикът на САЩ в София Джон Байърли. Речено, сторено. Невъзможното стана възможно по най-бързия начин. 

Кметът се целеше в по-високо място в държавата и за целта водеше война с премиера Станишев. Градеше си образ на антикомунист. Надяваше се да се възползва от неочакваната възможност да му гостува на крака американският посланик и да го използва като…пощенски гълъб.

На 17 април 2008 г. лимузината на посланика с националния флаг пристигна тържествено на “Московска” 3 заедно с делегация от икономическия отдел, повечето българи. Бизнесменът с оборот за милиарди Бен Ходж, Шон Кенеди и моя милост като организатор бяхме вече там.

Единственият, който отсъстваше, беше домакинът. Нещо повече, на пропуска твърдяха, че не знаят нищо за такава среща. Обясниха ни, че шефът дава интервю за австрийска(та) телевизия. Поканиха ни, все пак, в една зала, но не и в заетия за интервюто началнически кабинет, както беше договорено предварително.

Настанихме се и зачакахме благоволението на бившия охранител на Тодор Живков. Той се извини без много да обяснява как е възможно да стане такъв гаф и моментално взе думата. Надълго и нашироко започна да коментира…себе си. Преразказа публикация в жълт вестник, където пишело, че двама братя (май бяха Маргините) го били били, пък той можел и с една ръка да ги смачка. Прекъсваше монолога си само да вметне с поглед към посланик Байърли какво да предаде на премиера Стнишев

При поредното подобно обръщение Байърли наруши стоическото си дипломатическо мълчание и кратко го репликира, че посланикът на САЩ не може да казва на българския премиер какво да прави. Това не смути особено соловия изпълнител на глупавата пледоария. Той я надгради със следното срамно самохвалство.

В желанието си да покаже колко е важен и това да достигне до ушите на Станишев чрез американския посланик разказа извън всякакъв контекст, че турските служби му предоставили информация за преминаващ в България автобус с наркотрафиканти. Така му се отблагодарили, че като столичен кмет не допуснал да бъде гласувана от местния парламент декларация срещу арменския геноцид от началото на века в съседната държава. Съответно награденият от турските служби “светнал” нашите и така показал на Станишев, че продължава да “кара влака” и без да е в МВР. Натрил му носа, иначе казано.

Не можех да повярвам, че това се случва в присъствието не само на американския посланик и неговата делегация, но и на българи, от които никой не може да изисква при такава “откровеност” да пазят в тайната на срамотията му, с която се гордее.  И ако пред такава широка аудитория плещи подобни неща, които не са разправяне, какви ли ги говори в по-тесен кръг пред чужденци, които иска да впечатли! 

През следващите години съм го чувал да се жалва, че не споделяли с него информация нашите съюзници (например за атентата в Сарафово). Че как да споделят нещо, от каквато и степен на конфиденциалност, ако това плямпало е готово заради егоистичния си интерес да злоупотреби с наученото. Както знаем, до ден днешен обича да подхвърля “кокали” на медийните кучета за случки, разиграли се далеч от публичността. Я, че Иван Костов му донесъл цветя в болницата докато лежал със счупен крак, я че Кирил Петков счупил маса от яд и много друго от този род.

След турския му гамбит реших да вземе в свои ръце нещата и прекъснах излиянията на крайно нетактичния кмет. Напомних му за какво сме тук. Макар и неохотно, той все пак млъкна. Впери поглед в прозореца над главата на американския бизнесмен и му даде няколко минути (пъти по-малко от изяденото от неговото соло време) да изложи офертата си без дори да погледне към илюстративните материали на американеца. Беше демонстрация на категорична незаинтересованост, която самият той бързо прекъсна. Защото бил зает, разбира се.

Разделихме се шокирани от представлението. Оказах се последен сред тръгващите си и Генерала не пропусна да ме удари свойски по рамото с типичното за казармения началник покровителствено “ аре, действай”. Само го изгледах и си казах, че повече никога няма да “действам” за каквото и да било, свързано с неговото благоволение.  

Фактът, че съм направил тази срамна история публично достояние в “Премиер на РъБъ”, никак не обезкуражи политика, за когото “Батальонът се строява” била любимата песен, по собствените му думи. Опитваше отново и отново да покаже близост с мен на публични места. Случвало се е да разбута хората на прием, за да дойде да ме тупа по рамото и да ми стиска ръката пред камерите, претендирайки, че и аз съм “негово момче”.  

Не знам за Вълка, но този нито козината, нито нрава си мени. Все така си мисли, че може да надхитри и накисне всекиго, а той вечно да излиза сух от водата. 

Горното припомняне за падението му в рамките на прясната му лъжа как се бил борил (както никой друг) с Вълка цели именно това: да се види, че не всички са му в джоба и не е чак такава “голяма работа”- big job, казано за “полиглот”, като него.  

И още нещо (лично) за финал. Ако аз съм бил шокиран от поведението на нашия “вълкодав”, представете с какво впечатление е направил същият на американците и дали те не знаят много, много повече от същото за същия! Не се чудете, защото толкова много иска да им се хареса, давайки си явно сметка какво си мислят за него.

С Шон Кенеди се запознах и сприятелих в качеството си на говорител на Комитета по посрещането на Бил Клинтън в София през ноември 1999 г. Той отговаряше за организирането на концерта в чест на неговия работодател, чиято поява пред събралото се множество обявих по микрофона от служебния вход на Народното събрание.

СНИМКА (личен архив): Авторът е личен фотограф на президента Клинтън, а снимката ми беше изпратена лично

 

Шон ( на стоп кадър от видеото) се превърна в голям приятел на България. Правеше многократни опити да започне тук бизнес с помощта на американски инвеститори, но вечно се натъкваше на “вълци”, включително и от руската джунгла, пуснала дълбоки корени в България. Не се изненадах да видя в телевизионен репортаж този човек на каузата да е сред първите доброволци за раздаване на храна на украински бежанци в Полша през март 2022 г.

Такава е моята “американска връзка” ( каквото никога не може да ми се получи с нашите хищници)- за сведение на клеветниците, които, съдейки по себе си, вярват, че приятелството може да се гради само върху камара от пари.