Който МЕЧ вдига, от мач на дузпата умира

Върховната българска политическа новина от изминалата седмицата е как добавянето на нова парламентарна група с мегаломанското название “Величие” беше светкавично последвано от разпадането на друга подобна с не по-малко претенциозния и кичозния етикет МЕЧ.

Станахме свидетели на правилото, че нищо в природата (на българската политика) не се губи, а само сменя състоянието (или названието) си.

В този мач се видя, че който МЕЧ вдига, от мач умира. Поне така прецени съдията на мача Киселова. Сложи на дузпата мечоносеца Радостин Василев и му вкара автогол. Той пък видя вината за това в собственика на къща в Банкя, която заплаши, че щяла до гори по този повод.

Не станаха ли малко повечко кандидатите за съмнителната слава на император Нерон, комуто, макар и недоказано и до днес, приписват по подозрение заради “ексцентричността” му подпалването на Рим – за развлечение, защото наистина е имал увлечение към театралните спектакли и виждал себе си като централна фигура в тях?

Или да го оприличим на младежа Херострат от Ефес (в днешната днешна пламнала от протести Турция), който ( записано в неговия случай от хроникьорите) подпалва Храма на Артемида в родния си град на 21 юли 356 пр.н.е. Имал нагона името му да се помни с “нещо”. Смешното насред страшното в неговия случай е, че освен на смърт, го осъдили и на забвение, което, както виждате от този текст, е присъда, която никога не е била приложена спрямо него. 

Херострат повече подхожда като аналогия за размахващия МЕЧ защото иска да пали конкретен храм, какъвто е домът на незалязващия Властник-слънце от Банкя. Нерон повече отива на неговия побратим по намерение за подпалвачество, другия провинциален (по манталитет) комплексар с мания за Величие, който узурпира за маниакалните си вождистки цели думата възраждане, най-красивата от лексикона на българската история.

Накъде бия с припомнянето на тези известни на интересуващите се факти? Ще ви изненадам с нещо още по-известно, но твърде рядко коментирано. За да не кажа, че изобщо не се споменава като ретроспекция и сравнение.

Доносник Номер едно в републиката днес е Радослав Василев. Горд е да предава своите. Това му се приписа като заслуга, включително от онези, които набеждават със задна дата преди много десетилетия като доносници хора, които никога не са били такива. А е горд, защото беше поощрен в това свое долно деяние от силните на деня-например от онзи от Банкя, чийто дом заплашва сега да пали.

Шпионира свои съмишленици и събеседници, които не са подозирали, че имат насреща си лице със задни мисли. Записвал наред и непрекъснато заплашва, че ще компрометира жертвите на своето гнусно колекционерство на записи от лични срещи с (потенциално) влиятелни позиции, за да ги използва срещу тях в подходящ за него момент.

Къде са гласовитите противници на доносничеството да го заклеймят заради самия принцип да донасяш за “другарчето си”?

Няма ги, защото и по тази линия у нас сюжетите не се развиват на принципна основа, а на лична и себична. Лесно е на умряло псе( десе) нож да вдигаш, че и крак, докато го залайваш в хора на (же)лаещите, в който най-шумни не са пострадалите от доноси, а онези, които смятат за най-голямото си постижение в живота, че не са били поканени ( или принудени) да доносничат поради непригодност по тогавашните правила, прилагани обикновено не по критерия за някакви лични качества или недостатъци, а автоматично по наследство, т.е. без заслуга на онези, които ги е подминала селекцията.

Самият Василев нахакано заявява, че имал право да събира компромати и в това нямало нищо противозаконно. Нека кажат юристите дали това е така. Но и без да е юрист всеки знае, че доносниците от (вече) далечното минало наистина са имали “право” по законите на комунистическата джунгла да компрометират съседа, колегата или дори близкия си роднина. 

Само че трябва ли да минат пак десетилетия, за да бъде осъдена морално и съвременната аналогия на онова “право”?