Коледно суровакане на България с бухалката на рашистката дипломация

Едно заплашително спрямо нашата страна интервю в Телеграфната Агенция на Съветския Съюз (ТАСС) броди втори ден из медиите на европейска България. Какво (не) научаваме от него?

 

В лично качество научих, че в рашисткото външно министерство имаме нещо като надзорник на име Юрий Пилипсон от Втори европейски департамент. Явно отговаря за България. 

 

 

 

 

 

Не знам дали неговият пост е висок спрямо отговорниците за други държави, но си спомням как до не много отдавна по темата за България там отговаряше един от най-опитните техни дипломати, бившият посланик в София Александър Авдеев. Наградиха след това с повишение до първи заместник министър на външните работи, а при кагебиста путлер стана и министър на културата.

Същият, който по мое лично свидетелство от мястото на престъплението спря през 1993 г. с едно обаждане по своя джиесем изпълнението на решението на Столичната община за демонтиране на МОЧА в момент, когато камионите с крановете бяха напуснали вече гаража си в Кремиковци. Дали разговаряше със самия шеф на правителството на Мултигруп Беров или с неговия вътрешен министър Виктор Михайлов, но явно разпореждаше на някой от тях акцията да бъде прекратена. Както и стана. 

Научих също, че нищо ново не са научили тамошните тълкуватели на историята на двустранните ни отношения. Все така залагат на лъжата, че тяхната страна никога не е имала планове да нападне България-уловката е, че говори за “неговата страна” в наши дни, но всъщност оставя аудиторията да вярва, че и в миналото същата държава никога не ни е третирала с лошо.

Ама абсолютно никога, разбира се! Нито при нахлуването на казаците от “дивата дивизия” в Добруджа през 1916 г., нито при обстрела на морската им артилерия срещу Варна и Балчик по време на Първата световна война, нито пък при окупирането на Царство България през 1944 г.

Пилипсон следва съветската традиция да смесва войната с османците от 1877-1878 г. на Балканите с нахлуването на Червената армия под общия знаменател на “благородните освободителни мисии”. 

Само мързеливите и безнадеждно русолюбивите у нас не знаят и не искат да признаят, че истинската цел на обявената като освободителна за балканските християни война от 1877-1878 г. е било завладяването на плацдарм, ако не и превземането на Босфора и Дарданелите. Българите, чиито земи биват системно опустошавани и обезлюдявани с отвличането на хиляди български семейства на Север при всички предишни походи на имперските войски, не са влизали в “освободителните сметки” никога преди това. 

Не са и поканени под никаква форма нито при подписването на предварителния и мъртвороден договор в Сан Стефано, нито на последвалия този дипломатически провал Берлински конгрес, ревизиран от всебългарското въстание със Съединението от 1885 г., предизвикало бяс в царския двор заради дързостта на българите да отхвърлят договора и да рискуват война с османците, подстрекавани от император Александър III да си върне със сила загубените в Източна Румелия земи, над които султанът имал право на контрол по договора от германската столица. 

За “благородството” на де юре и де факто съветската окупация на България, отказала се от съпротива (с което е бил спасен животът на предполагаемо хиляди червеноармейци!) в края на Втората световна война, дори не искам да си хабя  думите. 

Не казват бившите ни окупатори откъде разполагат със сведения, че по-голямата част от българите ги обичат безусловно, както твърди Пилипсон в рамките на задължителното рашистко клише. Няма такива социологически данни нито от български, нито от европейски проучвания. Остава единствената възможност това да са донесения на рашисткия шпионаж, който заблуждава царското началство по същия начин, по който му нашепваше, че армията му ще бъде посрещната като освободителна в Украйна и поради това ще превземе Киев за три дни.

Впрочем, сред конкретните твърдения в интервюто явният акцент е обобщението, че България (напоследък) се превръщала във важен плацдарм за водене на война срещу Русия. Нима? Ние тук сме свидетели на десетилетни вопли за унищожената българска войска от пустата западна демокрация, а сега ни казват изведнъж, че сме едва ли не заплаха за “втората армия” в света- с помощта на съюзниците от НАТО, които явно са много добри факири в камуфлажа, оставайки невидими дори за винаги готовите да ги изобличат и наковладят пред тяхната москва нашенски рашисти.

Понеже става дума все пак за нещо като дипломатически език, употребен от чиновника, забележката, че България поема рискове ( т.е. ще си понесе последиците), на този жаргон е повече от намек за употреба на сила. Казват ни го “братски”. Изразът не е спестен и в това послание.  

Силно напомня на абсурдизма “човек за човека е брат, разбра ли, бе, гад”!

Казано иначе, путлеризмът изпреварващо ни суровака с бухалката на своите заплахи – за радост на нашите мазохисти, каквито са родните рашисти.