Думерангът срещу един истерик с претенция за историк

Водещата на предаването “На фокус” по НТВ Лора Крумова беше сполетяна вчера от просташката ярост на един истерик, представящ се за патриот и историк. Рашизираният  газиран истерик й налетя като бик. Не можа да понесе, че тя каза истината, а именно, че Николай Игнатиев е работил за обесването на Левски. 

Куп лъжи изрече любимецът на Митрофанова, която му е толкова откровен фен, че го споменава като българския политик, за когото би гласувала. 

Агентът (не бивш, а настоящ) за влияние на режима на путлер, издирван от Международния съд като военнопрестъпник, имаше наглостта да говори от името на българския народ. Обвини Лора Крумова, че е повлияна от един блог, но не посмя да спомене автора, за да не може той да поиска право на отговор в нейното предаване.

Ето няколко от най-нахалните лъжи, които изтърси.

Нямало бази на СССР в НРБ, която беше всъщност съветска военна база, натоварена със задачата да удържи турско натовско нападение до идването на съветските войски буквално до часове.

Условието да влезнем в НАТО било свързано с това да си нарежем съветските ракети, излъга той по отношение на факта, че България беше приета в НАТО през 2004 г. докато процесът по връщането на съветските ракети на техните производители започна още при управлението на Луканов и Младенов, а завърши много преди да станем част от Северноатлантическия пакт.

Изобщо Русия винаги е имала само благи намерения спрямо България, без да мигне излъга истерикът, сякаш не имало руски обстрели от кораби и бомбардировки над Варна и Балчик през Първата световна война и нахлуване на “дивата” ( така се е казвала дивизията) казашка сган през 1916 г. в Добруджа, а Царството изобщо не е било окупирано от Червената армия през 1944 г. без да бъде посрещната от нито един български куршум.

Няма нужда да изтъквам какво съм написал в книгите и в блога си по темата. Написаното остава и е достъпно за всеки читател.  Както и архивът какво съм показал.

 

 

 

 

Кой и защо му е дал диплома на този истерик, па макар и във филологическия факултет на ВТУ като балканист? Това трябва да се разследва както незоконно получаване на шофьорска книжка от доказан рецидивист на пътя.

Истерикът дори и това не знае: че не е имало “турски съд”, както се изрази, а Правителствена съдебна комисия, която е анкетирала участниците в обира в Арабаконак, организиран от българските революционери за набавяне на средства за тяхната организация. Истерикът повтаряше в транс, че Лора Крумова трябвало да представи доказателства за съпричастността на Игнатиев към изфабрикуваната смъртна присъда над него. 

Отсъствието на каквото и било споменаване на Левски в огромните по своя обем записки на Игнатиев може да е косвено, но е крещящо доказателство за гузната съвест на влиятелния в султанския двор руски посланик Игнатиев, който буквално е кадрувал в него. Вижда се от факта, че е налагал свои представители в Софийската съдебна комисия.

Игнатиев се издава и с факта, че посвещава на Априлското въстание едно единствено изречение ( обещавам годишната си пенсия на онзи, който ме опровергае и открие  поне едно споменаване на Левски в онези повече от 800 страници спомени, в които авторът “не си спомня” за Апостола): 

„През 1876 г. в България последваха избухвания и стълкновения между мюсюлманите и християните и – предимно на юг от Балкана – клане на християните.“ ( стр. 140)

Ако и тази явна логика за вината на Игнатиев не е достатъчна някому, то нека се замисли защо  посланик Игнатиев не е направил абсолютно нищо за спасяването на Левски от обесване. Та нали се хвали, че самият султан му е приятел- имал “дружба” с него, както се вижда от факсимилето! 

 

 

 

 

 

Истерикът настояваше в транс Лора Крумова да му покаже доказателства. Тя нямаше такива под ръка и от това стана ясно на мислещите зрители, че изобщо не се е готвела злоумишлено да вбесява своя гост, като го настъпва по болния му руzки мазол. 

Доказателства обаче  има. Ето писмото на граф Игнатиев от 30 януари 1873 г. до княз Горчаков

Господин Канцлер,

Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.

Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.

Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.

Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга

Н. Игнатиев”

 

 

 

 

Заради желанието си да не отегчавам читателите с вече широко известните  факти за Игнатиев и антибългарската му политика, ще използвам отново неговия думеранг. В “Записките” си той откровено се закопава в очите на всеки нормален българин. Самите “Записки”, по оценка на автора на техния предговор проф. Константин Косев, са “ първокласен автентичен документ с най-висока научно-историческа стойност“ (стр. 5).

 

 

 

 

 

 

 

Между многото подходящи за случая цитати, с които Игнатиев сам се изобличава,  избирам само няколко негови самопризнания:

„Цялото ни изкуство трябва да се състои в това да не възбуждаме преждевременно християнските народи, да не даваме поводи на други държави да се намесват непосредствено и открито да ни противодействат и като избягваме разрив с Портата, да държим в наши ръце нишките на възможното движение на балканските народи“. ( стр. 64)

„За своите самостоятелни възгледи аз минавах по това време в Министерството на външните работи за туркофил, нещо, за което ме обвиняваха не само в Петербург и Москва, но даже и във Виена.“ ( стр. 76-77)

„… при завръщането на канцлера в Петербург, направих последно отчаяно усилие да го спра от пътя, който неизбежно водеше към разрив с Турция, към изостряне и разширяване на кризата и трябваше да завърши с гибелта на нашето влияние в Константинопол и с война.“ ( стр. 98).

„Вместо да се оставим турците и техните съветници да ни въвлекат във война, противно на собственото ни желание, и то в момент, който смятат най-изгоден за себе си, би следвало, избягвайки обясняването на нежеланата от господаря война, още сега да пристъпим към мерките, които са необходими за защита на интересите и достойнството на Русия. (стр. 164)

„Програмата на Гладстон, разбира се, има и добри, и лоши страни. Тя отстранява политическите усложнения, свързани с разрушаването на Османската империя. Империята би продължила да съществува, тъй като самоуправляващите се области ще продължат да влизат в състава й; те ще внасят данък на Портата, която ще се ползва от доходите, без никакъв разход за администриране на областите, за издръжка на войските в тях и за неспирно потушаване на въстанията. Европа, осигуряваща на християнските области самоуправление, би могла в замяна да гарантира на Портата запазване на status quo и смазване на всякакъв опит на населението да наруши установения ред.* 

(*Господарят император написа „да“). (стр. 168).

„Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичен край, т.е. до завладяване на проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари. А флот ние нямаме, финансите са лоши и армията вследствие на превъоръжаването е в преходно положение; когато започне сериозната работа с турците, аз няма да отстъпвам, но бих желал преди това да бъдат обмислени всички начини за действие и последствията от нашия разрив с Портата.“ (стр. 173).

„Що се отнася до последния пункт, т.е. искането да се унищожи повсеместно робството в Турция, то аз смятах за преждевременно да го поставяме (стр. 189)

“…партията на Мидхат, отдавна говореща за неизбежния разрив с Русия, взеха решителен превес над умерените възгледи на нашите стари приятели и едва от този ден Турция се зае сериозно за борба с нас“ (стр. 191)

 

 

 

 

 

 

Игнатиев си го е казал: Проливите са историческата цел на Русия. Проливите! А вие, ако сте все толкова заблудени, продължавайте да се възхищавате за какво са провали кръв и проливайте сълзи на умиление, макар самият Игнатиев да ви казва, че никаква българска свобода не е била цел на войната. Не е случайно, че тъкмо с това откровение той завършва откровенията си на 818-та страница!

 

 

 

 

Неспасяемо е усилието на истерика с претенцията за историк срещу Игнатиевия думеранг. Стига да има желаещи да го използват, ако не искат лъжите на истерика да минат за истина в очите на желаещите да бъдат лъгани.