В спора за вината в оредялото синьо семейство се ражда само ползата за третия, който печели

В това предизборно президентско време отново се възпали старият семеен спор в редиците на сините, някои от които се оказаха не просто бивши, а направо минаха в ярко червените или в червенеещи редици ( за голямата миграция към победителите от ГЕРБ дори не споменавам, заради оправданието на мигрантите, че това била дясна партия). 

Едва ли има някакво значение какво мисля като човек, който не е бил част от синята власт и може да мине в графата “общественик” по този показател. Не знам вътрешнопартийни тайни, които да споделя (дори и да имах такова непреодолимо желание да “блесна”), но и не мога да оспоря ничие право да предостави неговия разказ на събитията с четвъртвековна давност.

Ето защо мога да добавя само някоя реплика относно известните ми факти.

В момента “най-сините от сините”, които държат отдавна изпразнената от съдържание марка СДС, бойкотират очевидната либерална кандидатура на Гюров под претекст, че им се виждала лява. Явно дългото им пребиваване под популисткото крило на бившия телохранител на Живков и носител на ордена “Ломоносов” за заслуги пред родината на Ломоносов в днешната й рашистка инкарнация им се е отразило зле на компаса. Смятат по дефиниция ГЕРБ за дясна, щом като толкова дълго са й дали под наем марката СДС чрез своята биография.

Какво общо има това със спора около Иван Костов и Петър Костов? Почти нищо, освен, че изявлението за бойкот на партията СДС беше направено от Илия Лазаров, бившия шеф на кабинета на президента Стоянов. Самият Костов недвусмислено, дори изпреварващо подкрепи Гюров. Щото е ляв, сигурно (според тях и подобните им).

За съжаление Петър Стоянов не се е произнесъл досега по въпроса. Това ми се вижда по-интересно за анализиране от вътрешните познавачи на избледнялото с годините синьо пространство.  

Като човек, който не бяга от взимане на страна при спорове (стига да е убеден в правотата си) не се опитвам да накланям везните към никого. Само питам, за да знам и аз. Някои от въпросите съм ги задавал и преди, като се надявам тяхното повторение да не прозвучи като позиция “анти” в сегашния контекст.

Ще започна от брадясалия ми въпрос защо Петър Стоянов никога не потвърди написаното от мен в статии и в една от книгите ми, че обратът в позицията на Първанов като лидер на БСП в посока НАТО и ЕС се е състоял при една среща, унизителна за Гошето ( както наричали младия коцкар в Института по история на БКП някога) с германския депутат Гернот Ерлер. В кабинета на президента Стоянов той поставя ултиматум на Първанов да спре подкрепата на партията си за сръбския диктатор Милошевич или германските социалдемократи ще прекратят финансовата помощ за българските посткомунисти.

Първанов, както знаем, избра германските пари. За никакви други ценности не говорим. Не е ли добре това да се знае и помни с оглед на левите спекулации по темата, експлоатирана до днес безнаказано с лъжата за “европейския избор” на БСП ?

На последвалия партиен форум, на който делегатите на БСП послушно гласуваха с мъка на сърце, но послушно за завоя към българско членство в НАТО и ЕС, Първанов изигра картата си “Стефан Данаилов”. Любимецът на червената публика сътвори от трибуната сълзлив скеч, умолявайки другарите и другарките да си изкривят душата и те го послушаха.

Има само два варианта за причината Петър Стоянов да отказва да потвърди за срещата в кабинета му, при която дори президентът иска от германеца да не иска толкова много от нещастния Първанов.

Вариант А. 

Моето питане е прекалено незначително за Петър Стоянов, тъй като самият аз съм незначителен и не заслужавам вниманието му. Дано да е това, защото вариант Б е много по-лош дори на теория. 

Вариант Б. 

Моят източник е покойната Нери Терзиева. Тя е присъствала на сценката. Възможно ли е да ме е излъгала, да си е измислила тази история, как мислите?

Може да се приложат и други хипотези, но ще ги спестя от уважение към Петър Стоянов, когото смятам за демократ и европеец, доказал, че може да се озъби на Русия, поради което не вярвам да пази реномето на др. Първанов по някакви “геополитически” причини със задна и\ли днешна дата. 

И друго съм питал със същия нулев резултат. 

Защо Петър Стоянов допусна в такъв важен момент за България в най-близкото си обкръжение “герои” от тайфата на Слави Трифонов да го съветват и да консумират вътрешна информация. Хубаво го “посъветваха”. Един от тях, Петър Курумбашев, първо премина открито в червения лагер, после червените го наградиха с добре платен пост на евродепутат, а междувременно забогатя от сделки в енергийния сектор, където червената мафия не пуска случайни хора хора на трапезата си. 

Толкоз по темата, която обикновено се стоварва на многострадалната глава на Иван Костов, за когото мнозина казват, че бил лош кадровик. Явно са прави. Вижда се от примерите с предателството на много от най-близките му съпартийци Христо Бисеров, Йордан Цонев, Явор Дачков (основател на ДСБ!), Николай Михайлов. Открояват се в това отношение и двама негови вътрешни министри, единият от които даде всичко от себе си да препъне Петър Стоянов в полза на Първанов на президенските избори през 2001 г. (бях неволен участник като телевизионен водещ на дебат в това “синьо клане” на екрана на БТВ). Другият се приземи в ЦК на ИК на Йотовна и злорадства как тя щяла непременно да победи.

Въпросът не е дали Стоянов или пък Костов е направил по-лош избор на близки съратници, а че истината за корените да днешното разделение по линия на синьото наследство трябва да се знае, за да няма спекулации и замазване, от които печелят днешните мазници, изплували на повърхността на държавата. 

“Откак свят светува, все мазният отгоре плува” (Радой Ралин).

Или по-простичко казано, двама се карат, третият (пак) печели. Случи се вече два пъти с монтирането на Мони начело на държавата, а след това и на неговия пазвантин, споделен в тази роля с Тодор Живков. Третото пришествие по същата схема идва повече не само на умните и красивите, но и на останалите, които разчитат на някаква нормалност в развитието на България.

НА СНИМКАТА: Аз бях вашият пилот!