Съдружниците Владимир и Доналд в намерението си да си поделят света (със санкцията на др. Си, ако има начин) губят избори след избори по света. Губи ли единият, автоматично е загуба и за другия.
След Армения, Молдова и Унгария същото се случи в Сърбия и Бразилия.
Да, в Бразилия също. Случаят заслужава малко повече внимание поради привидната му отдалеченост от нас.
Левият Лула да Силва превъзмогна изоставането си с малко на първия тур ( хм, интересно в българския контекст!) за да победи за 4-ти мандат и да обърка плановете на Тръмп да стане пълновластен надзирател на Латинска Америка като негов собствен заден двор, след като се разпорежда чрез свои малки подобия в Аржентина, Чили, Боливия, Еквадор, Колумбия, че и във Венецуела, където и без избори Тръмп триумфира (единственото място на континента, където рашисткия и тръмписткия интерес се сблъскаха челно, ако не броим предстоящото в Куба ).
В най-голямата по население, територия и икономика южноамериканска държава му объркаха хегемонистичните планове.
Ако някой се чуди какво му е хубавото на бразилския “октопод” ( лула на португалски е октопод), при положение, че е левичар, отговарям: той е рядък случай на левичар начело на добре работеща пазарна икономика. Левичарите като правило се провалят на този фронт. Не и той.
Бившият профсъюзен деец успя учудващо за целия свят да съчетае социалната политика в полза на бедните без ексцесии срещу бизнеса. В края на управлението му 20 милиона бразилци надскочиха чертата на бедността. Безработицата достигна исторически минимум. Данъчната му реформа не предизвика сътресения. Страната му не задлъжня. Инфлацията е минимална. Социалните плащания бяха обвързани със задължението децата да бедните да ходят на училище и на медицински прегледи. Федералните университети се удвоиха, включително в Севера, населен преобладаващо от чернокожи, където преди нямаше нито един университет. Разходите за наука се увеличиха до 1,2 от БВП (за сравнение в московията са 0,9 на сто).
“Октоподът” спази обещанието си да не нарушава договори с бизнеса. Изплати предсрочно дълга към МВФ. Не извърши никаква национализация. Сближи се със земеделските производители. Държавният аграрен институт Embrapa превърна бразилската савана в най-големия производител на соя в света. Компанията произвежда и пътнически самолети, които обикалят земното кълбо с произвеждания в страната етанол. Същевременно компанията Petrobras усвои дълбоките води на бразилския континентален шелф за добив на петрол и газ.
Отгоре на всичко Лула да Силва се отличава от обичайния профил на латиноамериканския левичар-екстремист, свързан с партизани или университетски фантазьори. Произхожда политически от редиците на стачниците в металургията от средата на 70-те години, а не от престъпните среди, обикновено свързани с левите на континента.
Щеше да бъде странно всички тези постижения на Бразилия като динамично развиваща се огромна държава да бъдат зачеркнати по идеологичски причини за радост на Доналд и приятеля му Владимир, който командва дивия капитализъм в Дивия Изток.
Не поставям акцента не върху загубата Вучич като ресурс на Доналд и Владимир в Сърбия. Там е ясно какво губят, макар и Вучич да не е сто процента слуга на двамата. Позволяваше си флуктуации, като износ на оръжие за Украйна чрез трети държави.
По-интересно е превръщането на Бразилия в провал на тръмпистко-путинисткия световен сговор. Тя само на пръв поглед изглежда изключение от общата картина на (конкретно) рашисткия геополитически провал, при който Бразилия е част от “антиимпериалистическия”, т.е. антизападния разговор в рамките на БРИКС. Защото по нито един съществен показател Бразилия не прилича на московията. Остава й да пребори престъпността като нерешена задача, за да може да бъде обявена за световен позитивен феномен и пример за подражание, какъвто в наши дни, уви, САЩ не са. Да не говорим за мракобесната по традиция московия.
Историята, разказана дотук, има “неочакван край”. Единствената надежда за някакъв малък светъл лъч в политиката на Владимир да овладява международни “капии” ( т.е. и на приятеля му Доналд) е уж натовският генерал, възседнал България, да утвърди властта си в центъра на Балканите.
Освен ако българите не се окажем малко бразилци, малко арменци, малко молдовци, малко унгарци, малко сърби в своето разбиране, че не бива да ставаме изключение от геополитическото правило на отстъплението на тръмпизма-путлеризма.
Г-н Инджев, много е интересно да споделите мнението си на опитен журналист за падането на Вучич.
Днес гледах много интересно интервю на Бойко Василев, който разказа някои странни и за много хора притеснителни неща за победилите “Студенти”. Всичко се решавало на тайни, конспиративни пленуми, сега напред излизат нови лица не-студенти. Стотици хора са организирали 2 години срещи и заседания (те ги наричали пленуми) в пълна конспирация. Ние сме балканци и знаем, че ако се съберат трима души, това е за дружина с предател. А сега сред стотици участници – няма изтичане и пробив? Тук, зад студентите, не прозира ли дългата ръка на сръбските тайни служби? Падането на Вучич не е ли просто мимикрия на стария режим и младите отново ли са употребени?
През цялото време няма информация за нова про-европейска ориентация на новото движение. Преди малко чета, че май не се обмисля промяна на проруската ориентация относно санкциите към Русия (не знам дали тази информация е вярна).
С нетърпение чакаме анализа на г-н Инджев!
Доналд Тръмп разчита на троянски коне, които да разлагат ЕС отвътре в негов интерес и в интерес на приятеля му Путин.
Такъв впрегатен троянски кон беше Орбан, за чието преизбиране Тръмп се беше ангажирал с персонално лобиране. Тръмп още разчита на Орбан и понастоящем му подготвя топло местенце като генерален секретар на ООН.
Новият впрегатен кон на Тръмп и Путин се очертава да бъде Мунчо Радев, който представя собствения си интерес за “интерес на България”. В негово лице България се бори за мир (за русский мир чрез капитулация на Украйна) и е единствената европейска страна, която одобри дизеловата сделка на Тръмп с Путин. Дори Фицо не го направи.
Така че Радев вече си е подсигурил тила добре. Провали ли се като премиер на българското простолюдие, ще бъде добре приет и много на запад, и много на изток – шапка на тояга.
Благодаря Ви!